— Намерихте ли такава жена в Денвър? — попита Ваялид.
— Не съм търсил.
— Защо?
— Когато си избера жена, тя ще е истинска дъщеря на Юга.
— Нима тук няма истински дъщери на Юга? — Тя се надяваше гласът й да не звучи прекалено заядливо, но изискванията му бяха просто абсурдни.
— Никога не бих си взел за съпруга жена, която е дошла в Колорадо. Ще изчакам, докато се върна във Вирджиния.
Джеф наистина беше сериозен по този въпрос. Той вярваше, че ако една жена напусне Юга, характерът й може да се промени. Дали някога се е замислял колко самият той се е променил през тези петнайсет години, през които не е живял във Вирджиния? Разбира се, че не беше. Мъжете никога не се замисляха. Те предполагаха, че са точно онова, което искат да бъдат.
— Да не би да искаш да кажеш, че една добра жена от Юга не може да живее другаде освен там?
— Да, може и така да се каже. Майка ми е отишла в Тексас, но не е могла да издържи там. Умряла е след две години.
— Но Тексас е част от Юга.
— Истинският юг е Вирджиния и Каролина, а може би и част от Джорджия.
Ваялид си помисли, че Джеф има нужда от урок по география и по история, но на глас каза:
— Къде си роден?
— Във Вирджиния.
— Защо напуснахте това място?
— Ти задаваш много въпроси, а все още не си отговорила на моите.
— Аз не те познавам. Не мисля, че би трябвало да коментирам с напълно непознат човек защо не съм омъжена.
Джеф погледна към жената над ръба на чашата си. Ваялид не си спомняше някога мъж да я бе оглеждал над чаша мляко и това правеше ситуацията да изглежда някак си смехотворна.
— Няма да се измъкнеш, като ми даваш умни отговори. Въпреки това ще ти кажа, че баща ми беше жестоко копеле и голям пияница. Когато уби най-добрия си приятел, съседите ни решиха, че не искат да живеят в близост до него. Те се съгласиха да изплатят дълговете му, ако той се премести да живее в Тексас.
Ваялид не знаеше какво да каже. На Джеф сигурно му е било трудно да бъде изгонен от дома, който е обичал.
— Как се озовахте в Денвър?
— Когато ранчото ни донесе малка печалба, трябваше да я инвестираме някъде. Първия път вложихме парите си в Чикаго, а сега дойде ред и на Денвър. Следващия път може би ще бъде Сан Франциско.
— Ти къде искаш да отидеш?
— Няма значение, стига да печеля.
— Но досега трябва да си спечелил доста. Не искам да ти се бъркам в работите, но близнаците казаха, че банката е твоя.
— Банката е собственост на семейството.
„Заедно с няколкото ранча и хотел «Уиндзор»“ — помисли си Ваялид.
— Смяташ ли да създадеш втора банка в Сан Франциско?
— Съмнявам се. Банковото дело не ме интересува много.
— Но.
— То ми носи печалби.
— И защо ти трябват толкова много пари?
— За да можем да се върнем във Вирджиния.
— Цялото семейство ли имаш предвид? — попита Ваялид.
— Да.
Значи това бе причината той да работи денонощно.
— Но защо искаш да се върнеш там? — Джеф я погледна, сякаш бе умствено изостанала, и Ваялид поясни: — Та ти си президент на банката. Единият ти брат е преуспяващ бизнесмен, другият притежава най-печелившия хотел в Денвър, а останалите са собственици на ранча. Всеки си има свой живот и семейство. Защо тогава ще искат да се върнат във Вирджиния?
Джеф се наведе напред и очите му заблестяха пламенно:
— Ти смяташ ли да останеш в Денвър?
— Не.
— И къде искаш да отидеш, когато се махнеш оттук?
— Обратно у дома. Има нещо, което искам да направя — отвърна Ваялид.
— Не можеш ли да го направиш някъде другаде?
— Предполагам, че мога.
— И въпреки това искаш да се върнеш у дома си.
— Да.
— Защото там е твоят дом — каза Джеф.
— Ами… да.
Той се облегна назад с очевидно задоволство, че бе успял да изясни становището си. За Ваялид нещата обаче не бяха едни и същи.
— Аз нямам никаква причина да остана в Колорадо. Нямам нито семейство, нито финансова империя. Твоето семейство не се е връщало във Вирджиния цели двайсет години. За толкова време много неща там са се променили. — Не го попита за дома му, защото нещо й подсказваше, че той е бил унищожен.
— А сега ми кажи защо не си омъжена.
Джеф не обърна внимание на забележката й. Бе казал всичко, което бе сметнал за необходимо, и нямаше намерение да говори повече за себе си.
Ваялид не беше сигурна защо й се искаше да отговори на Джеф; единственото, в което бе сигурна, бе, че всеки път, когато се приближеше до него или го погледнеше в очите, сякаш нещо я омагьосваше. Знаеше, че трябва да изпитва срам, но докато вниманието, което той й отделяше, я караше да се чувства, като че ли бе единственият човек на света, това просто не я интересуваше.