Но замайването й се дължеше най-вече на впитите му панталони. Джеф Рандолф беше много надарен мъж и тъй като Ваялид беше медицинска сестра, а не някаква слабоумна южняшка красавица, тя познаваше много добре мъжката анатомия и отлично знаеше за какво служи тази надареност.
Ваялид беше сигурна, че се е изчервила като домат и лицето й рязко контрастираше с медночервеникавата й коса. И което бе най-лошото, докато го слушаше как пъхти и си представяше напрегнатото му тяло с ясно очертаните мускули, тялото й започна да реагира както никога преди. Гърдите й набъбнаха и през тялото й премина гореща вълна на удоволствие. Това усещане се спря в стомаха й и причини пулсираща реакция, от която краката й омекнаха. Цялото й тяло трепереше. Едновременно й се струваше, че е много студено и много горещо. Искаше й се да седне, преди краката й да откажат да я държат. Когато лостът се удари в пода, тя подскочи.
— Обличам си халата — каза Джеф. — Вече можете да се обърнете.
Ваялид се обърна бавно, тъй като смяташе, че той може да и е излъгал, за да види как ще реагира. Когато обаче застана с лице към него, той вече бе облякъл дълъг бял халат, който покриваше тялото му изцяло.
— Защо не бяхте облекли това вчера?
— Вчера го нямах. Също както нямах и своя кърпа и сапун.
Смяташе да слезе долу и да се изкъпе! И нямаше никакъв начин да го разубеди.
— Чакайте! Искам да се уверя, че момичетата са си по стаите.
— Те сигурно все още спят.
— Не и след като започнахте да подхвърляте петдесет килограма желязо по пода. Не слизайте долу, преди да съм ви извикала. — Ваялид се надяваше, че Бет ще остане в стаята си. Изобщо не й се искаше да види отново някоя жена да пищи или да припада.
Точно както се бе опасявала, момичетата вече бяха будни и разговаряха шепнешком, като се чудеха какво става.
— Както вече сте се досетили, това беше господин Рандолф. Той ще слезе долу, за да се изкъпе. Затова искам всички вие да си останете по стаите, докато не ви кажа, че можете да излезете.
— Коя баня ще използва? — поинтересува се Бети Сю.
— Не знам — отвърна Ваялид, като се чудеше каква ли пакост е намислила Бети Сю.
— Не мога да се къпя във вана, която е била използвана от мъж.
Ваялид се опита да превъзмогне лошото си предчувствие и каза: — Ако хвана някоя от вас извън стаята й, преди да съм ви дала разрешение да излезете, ще я накарам да остане тук един ден след вдигането на карантината.
Всички глави изчезнаха. Очевидно момичетата усещаха заточението си със същата сила, с която го усещаше и Ваялид. Тя изчака една минута, но никой не посмя да подаде глава. Изглежда, че всички се бяха успокоили.
— В безопасност ли са патенцата ви? — попита внезапно Джеф.
ГЛАВА СЕДМА
Ваялид подскочи от изненада.
— Казах ви да останете горе, докато се уверя, че момичетата са си по стаите. — Беше също толкова ядосана на Джеф, че не я бе послушал, колкото и на самата себе си, че бе толкова нервна. На всичкото отгоре се питаше дали той има някакви дрехи под халата си. — Вървете да се изкъпете — каза Ваялид. — Независимо какво правите, не излизайте от банята, преди да съм ви казала, че може.
Вратата на банята се затвори зад Джеф и Ваялид въздъхна с облекчение. Отдалечи се едва когато чу водата да се излива във ваната. Ваялид премина бавно по коридора, като провери дали всяка от осемте врати е затворена. Бяха затворени, но тя беше сигурна, че във всяка стая се обсъжда една и съща тема.
Джеф Рандолф. Неговото присъствие напълно доминираше в малката им група. За момичетата той беше едно интересно, а може би дори и скандално, развлечение, но само след няколко дни те щяха да забравят за него. По Коледа вероятно нямаше дори да си спомнят как е изглеждал. Ваялид обаче нямаше да го забрави никога. Не можеше да си представи как някое момиче или жена може да забрави такова тяло. Дори самата мисъл за това караше усещанията да се връщат.
С усилие на волята Ваялид се концентрира върху гледката от прозореца в дъното на коридора. Върху кафявата трева бе паднал тънък слой мраз и на студената утринна светлина тревата изглеждаше като от сребро. Силните ветрове бяха оголили дърветата от листата им и клоните стърчаха във всички посоки на фона на небето. Зад дърветата се виждаше част от Денвър — високи, сиви фирмени сгради, масивни каменни къщи на собственици на сребърни магнати, гъмжащи от хора кални улици, шумни трамваи, които караха хората от новите предградия.
В далечината Ваялид виждаше покритите със сняг върхове на Скалистите планини. Само след няколко месеца планините щяха да бъдат изцяло затрупани от тежка снежна мантия и проходите в тях щяха да бъдат затворени до настъпването на пролетта. Някъде там се намираше Лидвил — Лидвил и сребърната мина, която някога бе била нейната застраховка за бъдещето. Тя бе започнала да подозира, че Харви Маккий е искал да бъде нейната застраховка.