— Но аз не знам какво да пиша — каза Еси на Джеф. — Никога досега не съм писала писмо.
— Защо?
— Аз съм само на осем години. Малките момиченца като мен не пишат писма.
— Сигурен съм, че госпожица Гудуин ще ти помогне с удоволствие.
— Аз искам вие да ми помогнете.
Джеф осъзна, че нямаше начин да не помогне на момичето да си напише писмото. Не че имаше нещо против, но тя го бе прекъснала точно когато се бе опитвал да уреди няколко важни сделки. Ако й отделеше време, щеше да му се наложи да започне всичко отначало. Е, какво пък, и без това концентрацията му вече беше нарушена. Той бутна документите встрани.
— Помисли си какво искаш да му кажеш. След това го кажи на мен. Аз ще го напиша, а след това ти можеш да го препишеш.
— Защо трябва да го преписвам?
— Баща ти ще се зарадва повече, ако разбере, че сама си го написала. Също както писмото, което си получила, е толкова ценно за теб, защото го е писал баща ти.
— Това е първото писмо, което получавам.
— Знам — каза усмихнат Джеф. — Вече ми го каза пет пъти. А сега ми кажи какво искаш да напишеш.
Еси застана до Джеф, за да го гледа, докато пише.
„Здравей, татко!
Получих писмото ти. Беше много хубаво. Показах го на близначките: Аурелия и Джулиет. Те са най-добрите ми приятелки. Обещаха да отрежат косата на Бети Сю, ако каже още нещо лошо за теб.“
— Мисля, че ще бъде по-добре да махнем последното изречение — каза Джеф. Еси изглеждаше разочарована, но не възрази.
„Господин Рандолф ми помага да ти напиша това писмо. Той пише много красиво, но казва, че ти ще се зарадваш повече, ако ти пиша аз. Аз не пиша красиво. Госпожица Гудуин казва, че трябва да се упражнявам повече.“
— Пиши му кога вдигат карантината — посъветва я Джеф. — Трябва да му кажеш кога може да дойде да те види.
„Госпожица Гудуин казва, че болестта няма да я има от понеделник на обяд. Тогава можеш да дойдеш. Госпожица Гудуин казва, че мога да изляза с теб за целия следобед. Може ли, татко?“
Еси гледаше Джеф, докато той завършваше последното изречение.
— Това е много — каза тя.
— Не е достатъчно. Трябва да кажеш на баща си колко много го обичаш и колко ти липсва.
— Но той знае това.
— Знам, но все пак трябва да му го кажеш. Понякога бащите забравят.
— Но как могат да забравят такова нещо?
— Не знам — отвърна Джеф, като си мислеше за своя баща, а не за Харолд Браун. Неговият баща бе заобиколен от хора, копнеещи да му дадат любовта си, но той сякаш никога не бе забелязал това, както не бе забелязал и че ги наранява дълбоко с безразличието си. — Но те забравят и понякога трябва да им се напомня.
„Обичам те, татко. Липсваш ми. Моля те, не забравяй да дойдеш. Това е всичко.“
— Много хубаво писмо — каза Джеф. — Госпожица Гудуин ще бъде много горда с теб. А сега слез долу и го препиши дума по дума. След това ми го донеси и аз ще се погрижа баща ти да го получи.
— Мога ли да остана тук?
На Джеф му беше приятно Еси да седи в стаята. Освен това, ако я отпратеше, щеше да я нарани.
— Разбира се.
Той премести част от документите, за да й освободи място. След това й подаде чист лист хартия и писалка.
— Вземи си един стол. Можеш да седнеш до мен.
На Ваялид й беше трудно да се концентрира. Еси беше при Джеф от повече от половин час. Тя не можеше да си представи защо Джеф Рандолф й бе позволил да остане толкова дълго. Той бе изгонил племенниците си веднага след поставянето на асансьора. Не че близначките имаха нещо против. Те се държаха необичайно добре и Ваялид потръпваше, когато си помислеше какво щеше да се случи, когато Джеф си тръгнеше и с това дойдеше краят на тяхното самоналожено добро поведение.
Но в момента изглеждаше, че нищо, което ужасните близначки можеха да направят, не бе в състояние да я накара да спре да мисли за чичо им. Това беше още нещо, което Ваялид трябваше да промени. За близначките отговаряше тя, а не Джеф Рандолф. Но отношенията между Джеф и Еси я караха да се чуди дали не съществуваше и някакъв друг Джеф Рандолф освен онзи, който й бе позволено да види. Другите момичета се страхуваха от него, но нежната, срамежлива Еси го обожаваше, а той, изглежда, нямаше нищо против да й позволи да остане при него колкото иска. Защо?