Да не би да виждаше у Еси нещо от самия себе си? Ваялид почти отхвърли тази мисъл. Невъзможно й беше да си представи, че мъж като Джеф Рандолф някога може да е бил нежен или срамежлив. Но докато продължаваше да търси друго обяснение, тази мисъл все се връщаше в съзнанието й.
Може би като дете е бил различен. Може би нещо го бе принудило да се промени, за да оцелее. Трябваше да разбере какво. Усещаше, че нещо между нея и Джеф се променя и това нещо не се ограничаваше с физическата реакция.
„Не ставай глупава. Той няма да ти даде възможност да се доближиш толкова много до него. Пък и няма смисъл. Когато карантината бъде отменена, ти никога повече няма да го видиш.“
Независимо от това Ваялид реши да разбере какво бе превърнало Джеф Рандолф в такъв нещастен стар заядливец.
Джеф хвърли един поглед на храната, която току-що бе пристигнала по асансьора и започна да ругае толкова жестоко, че мъжете отвън се уплашиха и нямаха желание да изпратят нищо друго нагоре. Тейлър отново беше пратил огромно количество храна, а заедно с нея и сребърни прибори, чинии от китайски порцелан, бяла покривка, вино, кристални чаши и свещи. Джеф не знаеше какво се опитваше да направи Тейлър, но още щом карантината бъдеше вдигната в понеделник на обяд, той щеше да извие врата на брат си.
Джеф се бе заклел вече да няма нищо общо с онази нахакана севернячка. Не му харесваше да се подиграват с представите му за жените. Не бе очаквал тя да го разбере, но също така не бе очаквал и сарказма й.
Бе мислил много за това как е гледала, че брат й умира. Това беше променило мнението му за нея, поне малко. Никоя жена не можеше да издържи на подобно изпитание, без да разбере поне малко от онова, което бе изстрадал Джеф. Тя бе изгубила и двамата си родители и имаше почти същото основание да чувства горчивина като него.
Само че тя не го правеше. Не обичаше да говори за това, нито да се измъчва от спомена — нещо, за което братята му постоянно го обвиняваха.
Джеф погледна към документите до лявата си ръка. Знаеше защо никога не се бе замислял да използва изкуствен крайник. Всички останали искаха да забравят войната, да оставят зад себе си горчивината, да се държат, сякаш нищо не се беше случило. Той искаше да запази тази ръка такава, каквато си беше, за да напомня на себе си и на всички останали какво отнема войната.
Ваялид сигурно изпитваше същото, въпреки че не го показваше. Винаги изглеждаше радостна и щастлива, поне когато нямаше работа с него. Чуваше я да говори на момичетата, да им помага в ученето, да споделя с тях преживяванията им, да се смее с тях. Не ги подслушваше, но нямаше как да не ги чуе всеки път, когато отиваше до тоалетната. Близначките винаги стояха на пост. Ваялид никога не беше далеч, но се държеше на разстояние от него.
Той си спомни реакцията й от сутринта, когато тя го бе видяла да тренира, и се разсмя. Дори една южняшка красавица не би се почувствала толкова неудобно, колкото Ваялид в този момент. Той трябваше да признае, че нарочно бе излязъл от банята, без да почука, за да я разстрои. Беше жена, която се владееше изключително добре и да я притеснява му беше забавно. Може и да се преструваше, че според нея той е един стар заядливец, но Джеф беше в състояние да я накара да се изчерви и да започне да заеква.
Ваялид беше зряла жена, но когато изпадаше в неудобно положение, на него му се струваше, че всъщност е много по-млада. Не съвсем момченце, но също така непорочна. Според него непорочна не беше съвсем точната дума. У нея имаше нещо, което намаляваше ефекта на възрастта, правеше я да изглежда привлекателна дори и когато се държеше като истинска директорка на училище. Тя се правеше на твърда и независима, но нещо в нея говореше за противното.
Джеф не знаеше защо си мисли толкова много за Ваялид Гудуин. Предполагаше, че е съвсем естествено, когато някой мъж се намира сред привлекателни жени, пък били те и севернячки — особено пък когато жената беше само една. Ваялид обаче не беше проявила никакъв интерес към него. Просто не можеше да си обясни защо мислеше толкова много за нея.
Джеф не можеше и да си обясни защо изведнъж му се прииска да сподели вечерята си с нея. Сигурно прекараният с Еси следобед го бе изтощил. Тя беше сладко дете, но колкото и да я харесваше, за него децата си оставаха загадка, която не знаеше дали ще бъде способен да разреши някога.
Започна да нарежда блюдата по масата. Когато всичко бе готово, Джеф реши, че сега му е времето да покани госпожица Гудуин, но не знаеше как да го направи. Не му се искаше да слезе долу и да я покани пред всички. Трябваше да я извика горе. Но как?
Внезапно му дойде една идея, която го накара да се усмихне широко.