— Какво ви е грижа за тях? Та вие дори не ги познавате.
— Грижа ме е за всеки, който бива потискан, а това, че изнудвате хора, чиято работа зависи от вас, си е чиста проба тирания.
Джеф изглеждаше раздразнен и озадачен. Вероятно търсеше някакъв скрит умисъл в думите на Ваялид — точно както би направил всеки циничен банкер.
— Освен това неделя е особен ден за момичетата. Ако не бяхме под карантина, те щяха да имат посещения. За утре смятам да използвам гостната. Ще накладем огън и ще си разказваме истории. Не мога да позволя служителите ви да я ползват и асансьорът да ми скърца постоянно.
— Накарайте ги да си запушат ушите.
— Не смятам да им развалям деня. Освен това вие дължите на служителите си компенсация под формата на почивка за това, че работят по такова ненормално работно време.
— Какво правят моите служители, не е ваша работа.
— Моя е, щом го правят в моята сграда.
— Могат да се преместят на поляната.
— Това няма да се наложи, ако разглобя асансьора ви.
— И как ще го направите?
— Не знам — отвърна Ваялид. — Но все ще измисля някакъв начин да го спра. Утре сутрин нито един лист хартия няма да стигне до прозореца ви.
Изражението на Джеф показваше различни чувства и Ваялид се загледа в него с удивление. Тя можеше да прочете мислите, които преминаваха през съзнанието му.
— Добре. Утре ще им дам почивен ден.
Това изявление я завари напълно неподготвена. Не бе очаквала да се предаде, най-малкото пък толкова бързо.
— Благодаря ви. — Не можа да се сети какво друго да отговори. — А сега трябва да си вървя. Предполагам, че момичетата вече са приключили с вечерята си.
Слезе по стълбите дълбоко замислена. По време на вечерята нищо не бе станало според очакванията й и последното й пререкание с Джеф доказваше това. Не беше възможно да бе дал почивен ден на служителите си само защото го бе помолила за това, нали?
Не. И все пак Ваялид усещаше, че нещо не беше същото като преди.
Джеф беше толкова ядосан на себе си, че буквално захвърли чинията си на масата. И без това бе възнамерявал да даде почивен ден на служителите си. Всъщност ги караше да работят в неделя много рядко, и то само на доброволни начала. Обичаше да остава сам в банката в неделя, когато там цареше пълна тишина и спокойствие. Защо тогава беше казал на Ваялид, че очаква от служителите си да работят и в неделя?
Никога не противоречеше на хората просто за да ги затруднява. Тогава защо го бе направил тази вечер? Вероятно по същата причина, поради която беше поканил Ваялид да вечеря с него. Беше му влязла под кожата и не можеше да се освободи от нея. Но защо се беше получило така, оставаше загадка за него.
Пусна куп чинии върху асансьора толкова силно, че една от тях се счупи. Прииска му се да захвърли и кристалните чаши по същия начин, но беше достатъчно зрял, за да се овладее и да се опита да реши проблемите си тихо и спокойно като възрастен човек.
Не можеше да повярва, че тази жена го привлича. Това беше единственото обяснение за поведението му. Защо иначе беше направил всичко възможно да вечеря с жена, която представляваше всичко онова, което той искаше да избегне? Защо бе пожелал да го направи втори път, след като всичките му съмнения се бяха потвърдили? И защо беше излъгал, че ще направи нещо само за да я раздразни?
Джеф натовари и последните прибори на асансьора. За негов късмет те бяха сребърни, защото в противен случай той сигурно щеше да счупи и няколко от тях.
По време на вечерята бе наблюдавал отражението на светлината от свещите в очите на Ваялид. Очите й бяха толкова сини, че му се струваха като бездънни пропасти.
Косата й беше пленителна. Джеф не можеше да определи точния й цвят. На слънчева светлина изглеждаше почти червена, при нормална светлина придобиваше по-меден оттенък, а на светлината на свещите ставаше почти също толкова тъмна, колкото миглите и веждите й.
Всичко във Ваялид беше един голям контраст между тъмни, смели цветове — дори и сапфиренозелената й рокля.
Защо тя не беше споменала нищо за развяващите се панталони? Ваялид без съмнение беше разбрала какво се вее пред прозореца, както и че той ги беше закачил там нарочно. Джеф бе очаквал да му се скара за това, а тя дори не го беше споменала. Не се държеше според очакванията му.
Ваялид не беше и като жените, които бяха посещавали затвора в Масачузетс. Беше по-нежна, спокойна, държеше се като истинска дама. Не можеше да отрече това. И въпреки че беше много упорита, знаеше, че тя никога не би отказала да помогне на затворник, пък бил той и войник на Конфедерацията.