Това обаче все още не му беше достатъчно да я харесва. Може би единственото обяснение беше, че не бе виждал Луиз твърде отдавна. Винаги бе имал силен физически апетит и очевидно присъствието на красиви жени и невъзможността да задоволи нуждите си го караха да върши, казва и чувства твърде необичайни за него неща.
Джеф щеше да прекара само още два дни на това място. Все щеше да успее да се въздържи до понеделник следобед. Нямаше смисъл да се забърква в неприятности. Жените бяха непредвидими същества. Те можеха да впримчат един мъж дори ако той смиташе, че е в безопасност. Джеф се бе оказал твърде уязвим точно тогава, когато най-малко бе очаквал това. Отсега нататък трябваше да внимава повече. Възнамеряваше да се върне във Вирджиния като ерген.
Ваялид за пореден път беше събудена от трясъка на тежестите на Джеф. Тази сутрин поне шумът беше започнал малко по-късно и не беше толкова силен. Джеф очевидно се стараеше да не събуди момичетата, но Ваялид се съмняваше, че това ще му се удаде. Явно не знаеше какво е да живее с други хора.
На нея никак не й се искаше да стане от леглото, защото не искаше отново да застане лице в лице срещу него и да го види отново в онези шорти. Предполагаше, че след като си бе тръгнала миналата вечер, бе прибрал панталонките си, тъй като близначките не се бяха оплакали от прилепи, когато се бяха върнали в стаята си. Беше забравила да му се скара за това и вече беше твърде късно. И без това щеше да си има достатъчно главоболия, когато той пожелаеше да използва банята.
— Онзи мъж пак ли е там? — попита Бети Сю.
— Той трябва да се изкъпе — отговори й Ваялид.
— Не разбирам защо трябва да използва нашата баня.
— Защото няма друга. Ти защо си станала толкова рано? Друг път не се измъкваш от леглото, преди да съм те извикала поне два пъти.
— Не мога да спя на този шум.
— Готова ли си да се изкъпеш?
— Не. Просто исках да разбера дали онзи мъж пак е в банята. Баща ми много ще се ядоса, когато разбере.
Ваялид бе очаквала тази забележка. Неразумно беше да смята, че момичетата няма да кажат за присъствието на Джеф, но й се искаше някоя друга вместо Бети Сю да бе повдигнала въпроса.
— На никого не му е приятно, но господин Рандолф не може да си тръгне.
— Той не би трябвало да бъде тук.
— Е, да, но е. И докато е тук, ще трябва да потърпим до утре следобед. Тогава ще вдигнат карантината, той ще се прибере у дома си и всичко ще бъде както преди.
— И все пак аз ще кажа на татко.
— Предполагам, че госпожица Сетъл вече те е изпреварила, но можеш да му кажеш, щом искаш.
— Ще му кажа и за близначките.
— Какво за близначките? — Ваялид се чудеше какво ли бяха направили пак.
— Ще му кажа и за онази грозна малка невестулка Еси Браун.
Значи това беше. Откакто близначките бяха взели Еси под крилото си, Бети Сю вече не можеше да я тормози и това я ядосваше.
— Бети Сю, ти имаш много приятелки в това училище. Баща ти е богат и влиятелен мъж. Майка ти е известна в обществото в Денвър. Защо просто не спреш да обръщаш внимание на тези момичета?
— Мразя ги.
— Ако не ги харесваш, не им обръщай внимание.
— Те мислят, че са толкова красиви, че всичко им е позволено. Казват, че чичо им е също толкова богат и влиятелен, колкото татко. Дори, че леля им е по-красива от майка ми.
Ревност. Неприятното чувство в гърдите на всяко момиче, което се изправя пред по-красиво момиче. Само че в случая по-красивите момичета бяха две. Ваялид предположи, че ако не беше в училището толкова отскоро щеше да е забелязала какво изпитва Бети Сю много по-рано.
До пристигането на близначките Бети Сю беше най-красивото момиче с най-богатите и влиятелни родители. Въпреки че приятелките й не я бяха изоставили, на нея не й харесваше, че позициите й са застрашени.
— Мислех, че си достатъчно голяма, за да не те интересува какво говорят те. В крайна сметка, те са просто момиченца, а ти си вече на тринайсет.
Ваялид със задоволство видя, че думите й накараха Бети Сю да се замисли.
— Те ме дразнят много.
— Малките момичета често са такива, но с времето се оправят. А сега предлагам да се върнеш в стаята си. Не чувам шум от вода и ми се струва, че господин Рандолф скоро ще излезе от банята.
— Той защо не даде да му направят изкуствена ръка? — попита Бети Сю. — Мама казва, че се разстройва от това, че постоянно трябва да вижда отрязания му крайник.
Ваялид усети как я обзема гняв — не само заради Джеф, но и заради всички онези мъже, които се бяха сражавала за кауза, в която бяха вярвали, а след това бяха принудени да гледат как хората им обръщат гръб, защото трябваше да носят бреме, от които останалите бяха пощадени. Понякога си мислеше, че хора като майката на Бети Сю биха предпочели техните роднини и приятели да се върнат от война в ковчези, отколкото осакатени.