— Това, изглежда, не ви притеснява.
— Щеше ли да се промени нещо, ако възразях?
— Не.
— Тогава е по-добре да си мълча.
Той нямаше намерение да влиза в поредното словесно пререкание с нея. Тя вече бе доказала, че в това отношение е по-добра от него.
— Все още не сте ми обяснили забележката си.
— Онова, което ще ви кажа няма да ви хареса.
— Да видим.
Тя го погледна изпитателно и си пое дълбоко дъх.
— Инвалидността ви е поставила семейството ви в много трудно положение. Знам, защото и аз съм го изпитвала. Невъзможно е да се забрави рана като вашата. Да се забрави напълно, означава да се забрави саможертвата ви, да не ви се дава уважението, което заслужавате за онова, което сте извършили. Това означава също да се пренебрегват по-големите усилия, които е трябвало да полагате, за да правите неща, които останалите са постигали по-лесно, да се пренебрегнат допълнителните усилия, които сте вложили, за да преуспеете, да се пренебрегнат раните, които хора като майката на Бети Сю Рабин са ви нанасяли. Това би означавало също те да пренебрегнат по-голямата сила на характера ви, която сте придобили, за да се справяте с всичко това.
— Не говорете за мен, сякаш съм някакъв светец.
Когато Ваялид се усмихна отново, на Джеф му се прииска тя да спре да го прави. Всяка нейна усмивка разбиваше самообладанието му. Единственото, за което можеше да мисли, бе колко сочни изглеждат устните й.
— Не бих ви объркала със светец — каза Ваялид. — Светците са твърде крехки, за да оцелеят в нашия свят. В него оцеляват само кисели мечки като вас.
Без сам да знае защо, на Джеф му се прииска да й се усмихне в отговор. Не беше съгласна с него. Наричаше го кисела мечка, а той искаше да й се усмихва. Тази жена беше вещица. Преди няколкостотин години жени като нея са били изгаряни на клада. Не беше сигурен дали отказването от тази практика е било разумно решение.
— Завършете обяснението си. — Защо хората трябва да забравят?
— Тази част няма да ви хареса.
— Нищо от онова, което казахте досега, не ми хареса.
— Не можете да карате хората да се чувстват виновни до края на живота ви. В крайна сметка ще започне да им става неприятно. Най-накрая ще ви намразят. Загубили сте ръката си. Същото е можело да се случи и на другиго. Можело е да бъде и по-зле. На хората трябва да им бъде позволено да забравят, за да могат да започнат да се държат с вас като с нормално човешко същество.
— Но аз не съм нормален — каза Джеф, като размаха празния си ръкав. — Аз не мога да забравя.
— И все пак трябва да забравите, за да не бъдете осакатен емоционално, както се случи с брат ми. Когато се погледнеше, виждаше само развалината. Не можеше да види прекрасния човек, който бе оцелял, който не се беше променил само защото е изгубил част от тялото си. Вие не сте оставили нещастието да ви унищожи, а сте вложили енергията си в работата си. Успели сте да постигнете нещо в живота си.
На Джеф вече не му се искаше да се усмихва. Беше малко ядосан, че Ваялид с такава лекота отхвърляше недъга му. Нямаше как да знае, че липсващата ръка го караше да се чувства непълноценен мъж. Нямаше как да знае какво означаваше постоянно да се бори с хора като Клара Рабин, за да не бъде смятан за социално изолиран. Той не харесваше висшето общество, но щеше да бъде проклет, ако оставеше някой да го изгони от него. С ръка или без, той беше също толкова добър, колкото и всеки друг.
В същото време Джеф се чувстваше и малко засрамен. Ваялид му беше дала по-голямо признание, отколкото заслужаваше. Никога не бе позволил на никого да забрави какво се бе случило с него — нито на семейството си, нито на сътрудниците си, нито дори на клиентите си. Използваше всяка възможност, за да раздухва пламъците на спомена и никога не бе позволил на някого да забрави, че мрази всички янки, които са се родили на този свят.
И все пак не мразеше Ваялид, въпреки че тя го дразнеше, въпреки че му напомняше за горчивите години в затвора.
Джеф се усмихна и усети как мускулите на лицето му се свиват и ъгълчетата на устните му се повдигат леко. Усети как настроението му се променя. Не знаеше защо се бе усмихнал; просто го бе направил.
— Имате доста розов поглед към света, госпожице Гудуин.
Ваялид му се усмихна в отговор. Ако продължеше да го прави, на него щеше да му се наложи да я помоли да престане. Когато тя се усмихваше, той не можеше да мисли достатъчно ясно. Усмивките й караха ужасния розов цвят да навлезе в собствените му възгледи за живота, а той разполагаше с предостатъчно доказателства, че в най-добрия случай животът е тъмносив.