Трябваше да слуша какво казва свещеникът. Проповедта му беше сякаш писана за нея. Простете на враговете си. Бъдете добри с онези, които ви преследват и ви презират. Времето не беше подходящо за нея. Тя не можеше да прости на хората, които се опитваха да й откраднат мината, както не можеше да прости и на онези, които бяха разбили семейството й.
Питаше се какво ли изпитва Джеф. Той сдържаше гнева си още по-упорито, отколкото тя самата. Може би беше сгрешила, като го бе принудила да дойде на службата.
Органът засвири последния химн. Ваялид се опита да събере мислите си и да се концентрира върху текста. Проповедта не й беше донесла нищо и тя можеше да си остане в спалнята.
Най-после шумът, който идваше отдолу, наруши концентрацията на Джеф. Службата не се беше оказала нищо особено. Все още беше раздразнен, че си беше загубил времето. Не можеше да си прости, че бе позволил на Ваялид да го подлъже да отиде и беше вбесен от проповедта. Свещеникът го беше гледал сърдито през цялото време. Джеф не знаеше името на това лицемерно копеле, но беше решил, че ще се погрижи той да бъде уволнен.
Поредната серия от писъци, тропане от тичащи крака и бараж от пискливи гласчета разбиха и последните остатъци от спокойствието. Последните цифри отлетяха от главата на Джеф и упорито отказаха да се върнат. Той измърмори една цветиста псувня, която бе научил от Монти, бутна масата встрани и се изправи.
Джеф погледна през прозореца. Навън беше облачно, но температурата беше над нормалната и нямаше вятър. Идеално време за разходка. Той се надяваше, че служителите му ще се възползват пълноценно от времето, защото следващата седмица щяха да бъдат адски заети.
Джеф се отдръпна от прозореца, но освен работата му нямаше нищо, което да му запълни времето. На него му беше писнало от работа. Миналата нощ бе спал само четири часа и не чувстваше никаква умора. За сметка на това беше нетърпелив и раздразнителен, като че ли не можеше да свърши нещо, което искаше. Само че той не знаеше какво точно е това нещо.
Джеф излезе от стаята си, отиде до дъното на коридора и погледна през прозореца. От тази височина можеше да види къщата си на Четиринайсета улица. Някои от домовете в новопостроения луксозен квартал Кепитъл Хил също се виждаха, а между тях изпъкваше с чудовищните си размери къщата на Филип и Клара Рабин. Джеф можеше да види и мястото, на което Хоръс Талбот щеше да построи къщата си.
Къщата на Медисън се намираше в равнината, на една миля от края на „Бродуей“. Фърн бе настояла той да построи дома им извън Денвър, където щеше да има достатъчно място да язди конете си. Не че Медисън й оставяше време за езда. Откакто се бяха преместили от Чикаго, тя постоянно беше или бременна, или кърмеше новородено бебе. В резултат Медисън сега притежаваше огромен парцел, който някога щеше да струва цяло състояние. Джеф не можеше да не се удивява на това как всичко, до което се докоснеше Медисън, се превръщаше в злато.
Джеф видя едно семейство, което вървеше по тротоара пред училището. Две малки момчета се държаха за ръцете на баща си, дърпаха го насам-натам и се смееха. Майка им вървеше бавно до тях и тикаше количка. Джеф с изненада осъзна, че познава мъжа и че е сключвал сделки с него. Не бе и подозирал, че този човек се интересува толкова много от семейството си. По служебни дела с този мъж беше трудно да се работи. И въпреки това той си вървеше по улицата и изглеждаше, сякаш не може да откаже нищо на семейството си.
Необяснимо защо сцената напомни на Джеф са собствената му самота. Той се зачуди дали на Ваялид й беше мъчно, че няма семейство. Тя беше заобиколена от много деца, но това сигурно не беше като да си има свои. Бе му казала, че не иска да се омъжи, че иска да помага на жените като нея. Той се зачуди дали това можеше да й замести семейството, което повечето жени, изглежда, искаха отчаяно.
Настъпилата в сградата тишина привлече вниманието му. Заслуша се внимателно, но не можа да долови и най-малкия шум. Джеф тръгна назад към стаята си, но не беше в настроение да работи. Беше любопитен защо изведнъж бе настъпила такава тишина, след като само допреди няколко минути шумът в сградата беше наподобявал бойно поле.
Когато стигна до площадката на стълбището на втория етаж, той осъзна, че там нямаше никого. Всички врати зееха отворени и светлината от прозорците им се изливаше в коридора, но не се чуваше нито звук.
Коридорът на първия етаж беше също така празен и тих и за миг Джеф се запита дали карантината не беше вдигната предсрочно. Не, ако беше така, той щеше да си тръгне, но не и момичетата.