— Това може и да е било вярно за някои хора, но повечето южняци не притежаваха роби. Моето семейство никога не е имало роби. Не сме имали и плантация. Имахме ранчо в Тексас и едва успявахме да преживеем и да спестим пари, за да си купим патрони, за да се браним от крадците на добитък, бандитите и индианците.
Ваялид изглеждаше изненадана. Не бе очаквала подобен отговор. Беше като всички от Масачузетс. Всички те вярваха, че южняците притежаваха стотици роби, не правеха нищо друго, освен да пият ментови джулепи по цял ден и да играят комар или да се веселят по цяла нощ. Ваялид трябваше да види майка му такава, каквато я помнеше Джеф от деня, в който бе заминал за бойното поле — с изцапана рокля, разрошена коса, изгоряла и напукана кожа.
— Продължавайте с четенето, момичета — каза Ваялид. — Ще го обсъдим, когато свършите. С господин Рандолф ще продължим разговора си отвън. Ако ви трябвам, ще бъда в коридора.
Все още беше студена и ядосана. Джеф се зачуди какво ли толкова имаше да му казва Ваялид, та не искаше да го чуят ученичките й.
— Знаете, че Югът започна войната заради робите — каза му тя, когато затвори вратата зад себе си. — Нямаше друга причина.
— Не бих рискувал живота си, за да могат други мъже да задържат робите си — отвърна й Джеф със също толкова ядосан глас.
— Ами плантацията ви във Вирджиния? — Тя стоеше пред него в прания коридор и гласовете им ехтяха от единия край до другия.
— Земята ни беше наета. Всички, които работеха за нас, получаваха надници.
— Тогава защо се бихте? — Изглеждаше объркана. — Едва ли сте смятали, че Югът ще бъде в по-добро положение, ако бъде отделна държава.
Всъщност Джеф бе вярвал точно в това, но бе смятал, че може да бъде постигнато по мирен път. Бе казал това на баща си и все още чуваше гневния му отговор.
„Ти мислиш така само защото си страхливец. Страхуваш се да се биеш, защото знаеш, че няма да издържиш. Винаги си бил слабак. Близнаците имат много повече смелост от теб.“
Той се бе опитал да забрави за този ден, да го заличи напълно от паметта си, но деветнайсет години по-късно все още си го спомняше, сякаш го преживяваше в момента. Спомняше си гнева и омразата, които бе изпитал тогава към баща си. Копелето изобщо не го беше грижа за собствения му син, а само за това семейното име да не бъде опетнено. Джеф така и не беше разбрал защо да бъдеш некадърник, лъжец, пияница, прелъстител, толкова зъл, че собствените ти съседи да ти платят да се махнеш от щата, се смяташе за по-почтено от това да се откажеш да воюваш.
„Ти се страхуваш, че някой янки ще те застреля. Ако не се биеш, аз лично ще те застрелям.“
Джеф никога не се бе съмнявал, че баща му би се поколебал да изпълни заканата си. Бе убил най-добрия си приятел, а той му беше единственият. Синовете му обаче бяха седем.
— Аз вярвах, че ще бъдем по-добре като отделна държава — каза Джеф най-накрая.
— И сега ли мислите така?
Беше му трудно да каже какво точно мисли сега. Една част от него искаше да извика, че Югът щеше да бъде много по-добре мъртъв, отколкото подвластен на Севера, че войната беше убила всичко добро и ценно. Но банкерът у Джеф беше готов да спори на висок глас, че ако Югът трябваше да бъде оставен сам да оцелява, щеше да изпадне в много икономически неизгодно положение.
— В сърцето си все още ми се иска да бяхме свободни. Северът може и да е по-силен и по-богат, но не споделя нито силата, нито богатството си с нас. Достатъчно е човек да е преживял Реконструкцията, за да разбере колко много ни мразят северняците.
— Звучите като човек, който не иска да се раздели с предразсъдъците си.
— Типично за северняците е да поставят под един знаменател нещата, в които не вярват, и предразсъдъците. Никой не може да ме накара да се откажа от онова, в което вярвам, но не бих започнал война, за да изглаждам различията.
Ваялид направи няколко крачки към него.
— Говорите като човек, който не вярва във войната.
— Аз наистина не вярвам във войната. Тя е един жесток начин за уреждане на някакъв спор. Крайният резултат няма нищо общо с това кой е крив и кой прав, а само с това кой е по-силен. Проблемите си остават. — Той не можа да се въздържи да не погледне към празния си ръкав. — А и войната е глупава загуба на човешки живот. Тя разрушава живота на толкова много хора.
Беше се записал доброволец само заради присмеха на баща си. Но никога не можа да свикне, че си бе лош войник. Джордж беше воювал цели четири години и се бе отървал дори без драскотина. Дори бе достигнал до чин капитан, без някога да е учил във военно училище.