— Мисля, че ще отида да видя какво правят момичетата — каза Бет и се изнесе на пръсти през коридора, оставяйки спорещите сами.
— Вие сте толкова сляп, че не можете да видите истината дори ако тя ви бъде завряна в очите — каза Ваялид. — Вие сте толкова зает да се самосъжалявате, да мислите как светът ви дължи извинение до края на живота ви, че не можете да видите, че загубата на ръката ви е само едно от нещата, които се случват на някои хора в живота. Можело е да ви убият.
— Щеше да бъде за предпочитане.
През първите няколко месеца след операцията лекарите го бяха държали вързан за леглото, тъй като бе заплашил, че ще се самоубие. Онова, което не бяха разбрали — и което дори той не бе осъзнал в продължение на много години — бе, че желанието му да живее е твърде силно. Баща му може и да не беше дал много на синовете си, но всеки от тях имаше желязна воля и абсолютната увереност, че е прав. Джеф предпочиташе да умре, но да не отстъпи. Баща му беше сгрешил. Той не беше страхливец и никога нямаше да постъпи като страхливец.
— Погледнете се само — продължи Ваялид. — Мислите си, че сте страдали, но дори и без тази ръка сте преуспели.
— Готов да дам цялото си състояние, за да си върна ръката.
— Няма смисъл да мислите за изгубената си ръка. Трябва да я забравите напълно.
Същото се опитваха да му кажат всички, които не бяха загубили дори косъм. Не знаеха какво е хората да ги оглеждат, да ги сочат, да ги съжаляват, да ги разпитват. Дори и да се опиташе да забрави, хората нямаше да му позволят.
— Забравил съм дотолкова, доколкото позволява здравият разум.
— Това ли е оправданието ви, че се криете в службата си и работите денонощно? Единственото, което ви е донесло то, е много пари и още повече самосъжаление.
— Аз…
— Вие сте се затворили в себе си и сте превърнали печеленето на пари в компенсация за изгубената си ръка.
Тук Ваялид грешеше. Печеленето на пари компенсираше некадърността му на войник, чувството му, че не е истински мъж. Само че това лекарство никога не вършеше работа. Независимо колко много беше успял, колко много пари беше спечелил, чувството за поражение не изчезваше.
— Печеля пари, защото така си изкарвам прехраната. Печеля пари и защото искам семейството ми да се върне във Вирджиния.
— За да можете да се върнете богат.
— Не можете да очаквате да искаме да се върнем бедни.
Те и не можеха да го направят. Това щеше да бъде все едно да признаят, че хората, които бяха изгонили баща им, са били прави.
— Това не е цел, за която си струва да се работи — каза Ваялид. — Сега семейството ви има толкова много пари, че да има повече е безпредметно. Вие какво сте направили, за да помогнете на онези осакатени нещастни мъже, за които сте се загрижил толкова много? Предложили ли сте им медицински грижи или изкуствени крайници? Помогнали ли сте на семействата им да се изправят на крака, докато се мъчат да помагат на осакатените си близки?
— А вие?
Беше й върнал въпроса, тъй като не смееше да й отговори. Джеф никога не се беше замислял да направи подобно нещо. За да го направи той първо трябваше да свикне със собствената си загуба, а досега това не му се беше удало.
Бе се връщал във Вирджиния само два пъти. По време на престоя си бе видял унищожените земя и имоти, дори човешки живот, но не бе успял да се изправи срещу унищожаването на човешкия дух. Бе откупил Ашбърн, купил бе и някои от фермите, които го заобикаляха, като винаги бе плащал повече от реалната стойност на имота, казвайки си, че така осигурява на хората средства, с които да започнат нов живот. Но Джеф все още избягваше истинския проблем и много добре знаеше това.
— Не, не съм — отвърна Ваялид. — Преди да се преместя в Денвър бях твърде заета да се грижа за брат си, а след това и за баща си. Но чичо ми остави в наследство една мина, за която се твърди, че струвала цяло състояние. Има малък проблем с наследството — наела съм адвокат да защитава интересите ми — но когато си получа парите, смятам да направя всичко възможно. И в Масачузетс има мъже, които загинаха или бяха осакатени.
— Ако тези мъже си бяха гледали работата, ако не се бяха опитвали да ни принудят да приемем идеите им…
— Няма смисъл да продължаваме този разговор, господин Рандолф. Изглежда, че няма да постигнем съгласие. Предлагам да се върнете към купчината си с документи. Докато си губехте времето в разговор с мен, сигурно сте пропуснали да спечелите няколко хиляди долара.
Ваялид се обърна и изчезна в класната стая, преди Джеф да успее да й отговори. Така беше по-добре. Той и без това не можеше да измисли отговор, за който нямаше да му се налага да се извинява по-късно. А като се имаше предвид как се чувстваше в този момент, предпочиташе да си глътне езика, отколкото да се извини на тази жена.