И въпреки това зад думите му се криеше нещо, което той вероятно не искаше да признае дори пред самия себе си, камо ли пред нея. Ваялид не можеше да спре да се пита какво бе това нещо.
— Госпожице Гудуин!
— Да, Бети Сю?
— И на мен ми е скучно.
Ваялид откри, че няма апетит. Добре, че Джеф не я бе поканил отново на вечеря, тъй като изобщо не беше гладна.
Не беше очаквала покана за вечеря тази вечер, не и след спора им. Всъщност предварително беше решила какво точно ще му каже, за да откаже такава покана. Не я беше поканил и Ваялид трябваше да се чувства облекчена, но въпреки това беше разочарована. Имаше голяма разлика между това да й бъде дадена възможността да откаже на покана и изобщо да не й бъде отправена покана.
Докато гледаше към изстиващата храна пред себе си, си помисли, че животът й е напълно объркан. Нямаше никакви пари. Нямаше изгледи да си намери друга работа освен тази в училището, а току-що беше отблъснала единствения мъж, който беше достатъчно влиятелен да й помогне да получи и двете. И всичко това само защото не можеше да прости на Юга, че беше разбил семейството й.
Тя беше също толкова лоша, колкото и Джеф. Обвиняваше го, че живее с миналото, а тя самата правеше същото. Ваялид не носеше никакви видими рани, не можеше да размахва празен ръкав пред очите на хората, но спомените й продължаваха да поддържат гнева й. И когато Югът й се беше сторил твърде незначителен обект на омразата й, тя я беше стоварила върху Робърт Е. Лий.
Откъде бе могла да знае, че генералът ще се окаже роднина на Джеф? Всъщност не трябваше да се изненадва чак толкова. Лий все пак трябваше да има някакви роднини, при това доста многобройни, ако се съдеше по размера на повечето южняшки семейства. Може би можеше да срещне роднините на Лий из цялата страна. Но тя бе налетяла на един от тях точно тук и той се бе оказал първият мъж, който бе привлякъл вниманието й откакто Нейтън Уейнрайт я бе помолил да се омъжи за него.
Това също беше глупаво. Джеф беше заявил достатъчно ясно, че никога няма да се ожени за жена, която не е била родена в Юга. За щастие, още не беше влюбена в него, поне засега, но го харесваше много. И при това привличането беше от типа, който обикновено клонеше към женитба. Ама че късмет — да хлътне по мъж, който мразеше всичко, свързано с нея, както в миналото, така и в настоящето.
— Госпожице Гудуин, сега мога ли да отида да видя господин Рандолф? — попита Еси и прекъсна размисъла й.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Джеф наблюдаваше Еси, докато момичето започваше да решава последната си задача. Той не разбираше защо това дете имаше такива трудности с математиката. Трябваше да бъде много по-добра в смятането. Харолд Браун със сигурност нямаше трудности в събирането и изваждането. Като се имаше предвид с каква скорост ги прилагаше, той скоро щеше да бъде един от най-богатите мъже в Денвър. А единствената му дъщеря Еси щеше да бъде една от най-богатите наследнички в града.
Документите на Джеф лежаха разхвърляни пред него и той не им обръщаше почти никакво внимание. След спора с Ваялид не можеше да мисли за нищо друго, освен за караницата. Първоначално беше толкова ядосан, че се бе зарекъл никога повече да не й проговори. Дори не бе искал да мисли за нея. Проблемът беше, че не можеше да мисли за нищо друго.
Силата на гнева й го беше изненадала. Постоянно го дразнеше със своите критики. Понякога му се струваше, че му се присмива, но тя изглежда винаги се контролираше. И тогава внезапно бе свалила ръкавиците и му бе нанесла силно кроше в лицето пред очите на зяпналите момичета.
— Това вярно ли е? — попита Еси и вдигна листа си, за да му покаже резултата.
— Напълно. Защо не можеш да го правиш всеки път?
— Не знам.
— Напротив, знаеш. Кажи ми.
— Не си харесвам учителката — отговори най-накрая момичето. — Тя ме плаши.
— И какво прави, че те плаши?
— Втренчва се в мен. Когато съм уплашена, не мога да мисля.
— И госпожица Гудуин ли те плаши?
— Не, нея я харесвам. Харесвам също и Джулиет и Аурелия. Те са ми най-добрите приятелки.
— Мислиш ли, че ще се справиш по-добре, ако госпожица Гудуин ти е учителка по математика? — Като видя, че Еси премисля какво да му отговори, Джеф продължи: — Това ще я зарадва.
— А ще я накара ли да спре да издава онези странни звуци?
— Какви странни звуци? — Еси, изглежда, нямаше намерение да му обясни и той попита: — Трябва да ми кажеш, Еси. Може да се окаже важно. Ако не ми кажеш, ще трябва да питам госпожица Гудуин.