Внезапно тя проговори съвсем ясно и разбираемо.
— Джонас, не можеш да направиш това!
Брат й.
— Ти си всичко, което имам. Не можеш да умреш!
Тревогата й растеше. Джеф все още не беше решил какво да направи. Влезе в стаята. Какво правеше тук? Не знаеше какво трябва да направи и се чувстваше съвсем не на място. Нямаше никакъв опит с подобни неща. Не можеше да промени нищо. Като се имаше предвид какво се беше случило между тях предишната вечер, се съмняваше, че тя ще приеме опитите му да я успокои. Но тревожните звуци, които Ваялид издаваше, го привличаха неудържимо към леглото й.
Въпреки че лунната светлина караше кожата й да изглежда неестествено бледа, това не намаляваше красотата й. Великолепната й коса блестеше на слабата светлина. Само устните й запазваха топлия си цвят. Канещи устни. Устни, които се молеха да бъдат целувани.
— Джонас!
Беше почти вик. Ваялид се претърколи толкова рязко, че Джеф си помисли, че ще падне от леглото.
Той коленичи и протегна едната си ръка, за да й попречи да падне. Странно беше, че трябваше да я подкрепя с липсващата си ръка. С дясната си ръка се опита да я вдигне и да я премести обратно в средата на леглото. Ваялид обаче го прегърна и го притисна силно към себе си.
— Джонас! — Въздишка на облекчение, почти на доволство.
Той не смееше да помръдне от страх да не я събуди. Нито една жена не беше търсила опора в него. Той просто си седеше коленичил на пода, неподвижен като статуя, чудещ се какво трябва да направи.
Братята му щяха да му се изсмеят, ако можеха да го видят. Е, може би с изключение на Джордж, но останалите щяха да намерят сцената за много забавна. Роуз сигурно щеше да му каже, че така му се пада.
Докато Джеф пъхаше дясната си ръка под Ваялид, за да я придържа, той остро усещаше липсващата си лява ръка, искаше му се да я отдръпне от тази жена, да я скрие някъде. Но инстинктивната му реакция беше да придържа Ваялид с две ръце.
Трябваше да се махне оттук възможно най-скоро. Дори не трябваше да я докосва. Ами ако Бет се събудеше? Само че тревогата на Ваялид му действаше, както не му бе действала никоя друга жена. Той се тревожеше, защото тя също беше разтревожена. Джеф изпитваше нужда да я успокои, въпреки че знаеше, че това е грешка. Ваялид беше янки и той не трябваше да изпитва подобни чувства към нея. Не можеше да си позволи подобно нещо.
Сигурно беше полудял! Та той просто се опитваше да успокои една жена, която бе викала насън. Не трябваше да прави от мухата слон.
Но Джеф не можеше да се залъгва с подобни глупости. От мига, в който беше влязла в дневната преди две седмици Ваялид Гудуин бе разпалила емоциите му, замъглила мислите му и възкресила чувства, които той отдавна бе смятал за погребани.
Джеф отмести встрани косата, която беше паднала върху лицето й. Въпреки годините, които беше прекарал, искайки да види Луиз, той никога не бе докосвал жена. Поне не истински. Не знаеше, че кожата й може да бъде толкова мека, като топло кадифе. Искаше му се да гали лицето й докато не запомни очертанията на бузите й, твърдостта на миглите й, мекотата на устните й.
Джеф не знаеше какво го накара да го направи — би казал, че това е последното нещо, което би си помислил да направи — но той я целуна. Това бе по-скоро леко докосване на устните, отколкото истинска целувка, но ефектът върху него беше като от страстна прегръдка. Искаше му се да я целуне отново, този път истински. Освен това му се искаше да я пусне, да скочи на асансьора и да обикаля навън на студа, докато лудостта не го напусне.
Тогава Ваялид се събуди. Тя повдигна глава от гърдите му и на лицето й се изписа паника.
— Какво търсите тук? — попита тя и го отблъсна.
Джеф не знаеше какво да й отговори. Дали тя знаеше, че я бе целунал? Ваялид изглеждаше шокирана от откритието, че се намира в прегръдките му. Почти уплашена. Тя сигурно не си мислеше, че… не, дори една севернячка не би си помислила, че той може да нападне жена, която спи.
— Сънувахте лош сън. За малко да паднете от леглото. Когато се опитах да ви върна обратно…
Тя дръпна завивката върху раменете си. Едва тогава Джеф осъзна, че Ваялид беше облечена в нощница с дълбоко деколте от някакъв плат, който приличаше на коприна.
— Благодаря.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — Искаше му се да направи нещо, но не знаеше какво. Тя беше сама и имаше нужда от спокойствие.
— Вече съм добре. Можете да се върнете в стаята си.
Джеф усети огромно облекчение. Значи Ваялид не знаеше.
— Сигурна ли сте, че сте добре?
— Да.
— Викахте Джонас. Защо?
— Вече ви казах. Той почина.
— Но това не е нещо, което може да ви накара да го сънувате. Преди не сте викали насън.