— Това е, защото заговорихме за войната. Знаех си, че така ще стане. Не трябваше да повдигам тази тема.
— Какво се случи с него?
— Вече ви казах. Той почина.
— Но има и нещо друго.
Ваялид придърпа завивката към себе си и се отпусна обратно в леглото.
— Не трябваше да умира. Лекарите казаха, че може да се оправи, ако иска. Само че той искаше да умре. Отказваше да си взема лекарството. Отказваше да се храни. Не искаше да се вижда с никого. Просто си лежеше и чакаше.
Джеф разбра. И той се бе чувствал по същия начин отначало. Но не след дълго бе успял да го превъзмогне и да си възвърне желанието за живот. Не че животът му беше обещавал кой знае какво, но той не се беше чувствал готов да го замени с ангелски крилца — или пък, по думите на Монти, с дяволски рога.
— Имаше едно момиче, което го обичаше. Тя беше готова да се омъжи за него такъв, какъвто си беше. Можеше да получи грижите на най-добрите лекари. Но отказваше среща с нея и не четеше писмата й. Каза й, че животът му е разбит и че не иска да разбива и нейния.
— А тя какво направи?
— Най-накрая си тръгна. Искаше съпруг и семейство и си намери друг. Сега е щастлива. Но всеки път, когато видя съпруга й, неволно се питам какво ли щеше да стане, ако Джонас бе имал смелостта да живее. Аз много обичах брат си. Бях готова да направя всичко за него, но ми се струва, че почти го намразих за това, че се оказа такъв страхливец.
Страхливец! Думите на баща му отекнаха някъде из дълбоко ерозиралите каньони на паметта на Джеф. Страхливец! Страхливец!
Джеф усети как се отдръпва. Ваялид изглежда също забеляза това.
— По-добре си вървете. Благодаря, че дойдохте.
Джеф се изправи. Беше му ужасно неудобно.
— Сигурна ли сте, че ще се оправите? — Това беше адски глупав въпрос. Никой не беше пострадал от това, че е сънувал кошмар.
— Добре съм. Мисля, че ще е най-добре да поспя. Утре ще бъде тежък ден.
Той не знаеше защо не му се искаше да я остави сама. Не знаеше и какво може да направи, за да остане.
— Още ли не сте си лягали? — попита го Ваялид.
— Имам още работа.
— Джонас не защити живота си. Вие ще пропилеете вашия, защото работите твърде много. Не знам кое от двете е по-лошо.
Забележката й го засегна. Тя си лежеше там, уплашена до смърт от някакъв проклет кошмар, но въпреки това не спираше да го съди.
— Трябва да си възстановя онези пари, които ми се изплъзнаха днес следобед — отвърна той.
Ваялид явно не можа да се сети веднага и го погледна озадачено. Джеф се почувства като идиот за това, че беше толкова язвителен. След това тя си спомни и изглежда й стана неудобно. Джеф се изруга мислено, че не беше премерил добре думите си.
— Обикновено не си позволявам да започвам разговори за войната — каза тя. — Винаги казвам нещо, което не трябва. И след това винаги сънувам Джонас.
Дяволите да я вземат! Беше го накарала да почувства, че й дължи извинение. А никога не се беше извинявал на никого. Твърде стар беше, за да започва да го прави сега.
— Предполагам, че когато сме ядосани, всички казваме неща, които после ни се иска да не сме изричали.
По дяволите, на практика това си беше извинение. Какво ставаше с езика му? Той, изглежда, дърдореше, без да слуша какво му казваше мозъкът. Джеф се отдръпна към вратата, преди да бе казал още нещо.
— Повикайте ме, ако имате нужда от нещо. — Няма да си лягам скоро.
— Лягайте си. Сигурна съм, че рано или късно ще си наваксате пропуснатото. Хората като вас винаги го правят.
Джеф я погледна за последен път. Ваялид беше придърпала завивката до брадичката си и лежеше на една страна, обърната с лице към него и със затворени очи.
— Да затворя ли вратата? — попита той.
— Не.
Джеф знаеше, че ще му отговори така. Еси му беше казала, че Ваялид не затваря вратата си. Той обаче си търсеше причини да остане още малко. Опитваше се да си обясни причината за онази целувка и се надяваше да разбере защо тази жена беше по-различна от останалите. Отговорът беше някъде там, но му се изплъзваше. Ако си тръгнеше сега, може би никога нямаше да разбере.
Но Джеф нямаше причина да остане. Не възнамеряваше да целува Ваялид отново. Колкото по-скоро забравеше за това, толкова по-скоро щеше да забрави и за последните пет дни.
Джеф се обърна и тръгна към стаята си. Когато влезе вътре, се отпусна в стола си като бегач след края на състезания. Трябваше да си го каже. Чувствата му към Ваялид не бяха просто физически. Не разбираше как беше възможно това да се случи, но то си оставаше факт.
Братята му щяха да дадат половината от собствеността си, за да разберат. След всичко, което им бе казал за съпругите им, след начина, по който се бе държал през всичките тези години, те никога нямаше да му позволят да го забрави. Нямаше значение, че чувствата му се ограничаваха до привличане. Когато братята му свършеха с него, любовта на Ромео и Жулиета щеше да прилича на временно увлечение.