— Този вероятно е най-грубият мъж, който някога съм виждала — каза Ваялид.
— Нуждае се от съпруга — отвърна Бет, която беше започнала да подрежда салона, защото Джеф беше разместил много от предметите. — Една добра жена веднага би го вкарала в пътя.
— Той ще я пречупи! Откъде знаеш, че не е женен?
— Нямаше пръстен на ръката. Освен това се държи като човек, който е свикнал всичко да става така, както той иска. Такъв човек не е подходящ за семейство.
Двете жени се засмяха. Ваялид се приближи до прозореца. Господин Рандолф вървеше по алеята към улицата. Видя го как затъкна ръкава на лявата си ръка в джоба, за да не го развява хладният есенен вятър, и почувства, че част от раздразнението й към него вече не съществува. Беше видяла как брат й няма желание да живее, защото войната беше обезобразила младото му и красиво тяло, и сега си представяше какво беше изстрадал господин Рандолф през всичките тези години. Болката, разбира се, не извиняваше поведението му, но сега поне действията му изглеждаха по-обясними.
— Той не разбира децата — каза Ваялид. — Не чувства никаква отговорност за близначките.
— Бил банкер — обади се Бет.
Ваялид се съмняваше в това. Господин Джеферсън Рандолф не се държеше като банкер. По-вероятно беше семейството му да има акции в банката, в която той работи. Може дори да са собственици на банката, но едва ли биха позволили на някой толкова груб човек да се занимава с клиентите. По-вероятно беше да работи в офис някъде на тавана. Или може би семейството му е дало някаква работа, колкото да се занимава с нещо. Вероятно това е и причината за лошия му характер. Никой не обича да приема подаяния, та дори те да са от най-близките му. Докато Ваялид го наблюдаваше, мъжът стигна до улицата и тръгна към града. Беше сигурна, че ако наистина е такава важна личност, нямаше да върви пеш, а щеше да бъде посрещнат от карета. Ваялид си наложи да не мисли за този мъж и се дръпна от прозореца.
— Ще отида да видя как са близначките. Бяха доста разтревожени, когато си тръгнаха.
— Кои, тези двете ли? — попита Бет, като поклати глава. — Не бих се изненадала, ако са се ядосали толкова много на чичо си, че са решили да си отмъстят, като направят нещо ужасно.
— Не бях се сетила за това — Ваялид бързо излезе.
Успокои се, когато след няколко минути видя двете момичета прегърнати в стаята им на леглото на Аурелия. По лицата им нямаше и следа от сълзите, които се изливаха като порой допреди няколко минути. Тя дори се запита колко ли истински са били.
— Той ще изпрати съобщение на мама да дойде — каза Джулиет, когато Ваялид ги попита каква е причината за потиснатото им настроение.
— Бих искала чичо Монти да ни е баща — обади се Аурелия. — Той нямаше да обръща внимание на онова, което правим.
— Колко чичовци имате? — попита Ваялид, която вече ги беше объркала кой какъв е.
— Шест. И седем братовчеди — каза Аурелия.
— Всички са момчета — каза Джулиет.
На Ваялид започна да й става по-ясно. При толкова много мъже в къщата нищо чудно, че близначките не знаеха как да се държат. При толкова много братя, всички здрави и палави, нищо чудно, че Джеф Рандолф смяташе задълженията си към близначките за непосилни. Собственият й брат беше много мил, но не притежаваше силен характер като на Джеф, не притежаваше такова желание да отстрани всичко, което се изпречваше на пътя му. Ваялид би понесла раздразнението на брат си, дори обидите му, ако той не се предаваше лесно. Джеф беше кисел като фермер от Върмонт, който има само дъщери, но дори и в този случай не би се предал. Ваялид вече чувстваше уважение към него, което граничеше с възхищение.
— Твоите племеннички тероризират цялото училище — каза Джеф. — Никой не е в безопасност, дори епископът.
— Те са и твои племеннички — каза Фърн.
— Не, не са. Вече не са. Няма да отида пак в училището да се занимавам с тази янки.
— Името й е госпожица Гудуин.