Владо Даверов
Вчера
Понеделник
Пансионът, в който учех, за да се сдобия с диплома за средно образование, преди това е бил американски колеж. Те така го и наричаха в градчето — Американския колеж, но ние си бяхме ученици в Единната гимназия с преподаване на немски език, изучавахме почти цялата програма за средните училища на немски, с немски учители, немски учебници, донякъде и по немската система на обучение. Беше прекрасно.
Денят започваше точно в шест и половина, първо ни събуждаше звънецът — адски нахално копеле, след него в стаята веднага се намъкваше едноокият Джо — дърт вдовец с петнадесетгодишна дъщеря, живеещ на последния етаж в мъжкия пансион, назначен в гимназията като възпитател. Джо имаше един-единствен начин за влизане и излизане откъдето и да било — винаги със задника напред. Именно по този начин ни будеше допълнително всяка сутрин и всяка сутрин като на филмова лента се повтаряше вечният му спор с изключително тъпия ученик Джеки Дагето.
— Ауфщеен! — обявяваше Джо, светвайки лампата. — Звънецът би.
— Какъв звънец бе, думкопф такъв? — скачаше Джеки. Симпатягата бе живял заедно с баща си три години някъде из Германиите, напълно достатъчно за неговите възможности да забрави български и да не научи немски. — Какъв звънец, бау, бау, джаф, джаф, ау! — излапваше той по липса на думи.
По същата причина Джо, отстъпвайки със задника напред, заплашваше:
— Их верде на директора кажа! Така да знаеш! — някаква странна смесица от немско-български, след което не можеше да има никакъв сън, то дори въздух не оставаше от здрав, шестнадесетгодишен смях и цялата тумба от бъдещи трети секретари в посолствата на говорещите немски език страни нахлуваше стремително в тоалетната, за да бъде измита, освежена и подготвена преди утринната гимнастика и задължителната закуска в стола.
По-нататък, по стар български обичай, денят продължаваше с назидателно слово на директора Цончев. Независимо от атмосферните условия, той ни строяваше пред входа на гимназията като войници и понеже уважаваше и почиташе личния пример, сам се явяваше по сако и винаги държеше приблизително следната реч:
— Вие сте ученици в кадрова гимназия и никога не трябва да забравяте това! След десетина години ще почнете да се изкачвате по йерархическата стълбичка на дипломацията, както и по някои други стълбички. А ето, че днес сутринта бай Пешо пазачът е намерил в парка прясно, с извинение, човешко изпражнение! На какво прилича това? Това не прилича на нищо! Също така искам да обърна внимание на момичетата върху техните физиологически особености. Аз се отнасям с разбиране към тези особености, но не мога да се съглася с, меко казано, безотговорното отношение на момичетата към този твърде деликатен момент. Представете си тогава как се чувствува баняджията, един уважаван и почитан от всички ни, изключително нужен, скромен труженик, принуден да почиства ето подобни неща? — И той размахваше гнусливо нещо абсолютно непознато за нас.
Всъщност, като казвам „нас“, имам предвид мъжката част на пансиона, защото той имаше и женска, момичетата бяха три пъти повече от момчетата, живееха в две отделни сгради, между които се кипреше къщичката на немските учители, освен това пансионът имаше парк, театрален салон с телевизор, баня, бръснарница, пералня, сладкарница и лечебница. На лечебницата викахме стационар. Не знам защо.
— Това исках да ви кажа, ученици — завършваше речта си директорът, защитен от безизразните погледи на обръгналите вече български учители и от пасивното участие на нищо неразбиращите им немски колеги. — Това и нищо друго. Ако нямате съвест, повторете деянията си, но знайте, че ще дойде часът на възмездието! — После се обръщаше към прислужничката и нареждаше: — Бий звънеца!
Така навлизахме в класните си стаи. Бъдещите външнотърговски работнички, активни деятелки на движението за мир, известни общественички и прочие — зачервени до кръста от срам, а бъдещите дипломати, секретни работници, държавници и ръководители от среден мащаб — ухилени до ушите и леко пленени от тайната, която по-късно щеше да се окаже най-голямата проза в живота им. Паралелките естествено бяха смесени. В края на краищата, това беше само преди петнадесетина години.
Нашият клас учеше в някогашната църква на американския колеж. А учебниците и тетрадките държахме в бившия параклис. Всичко това, разбира се, поради липса на жизнено пространство. Още по-смешно бе, че в божия дом всяка сутрин ни въвеждаше класният ни ръководител, заклетият атеист и преподавател по физика геносе Тишлер, който дори когато се караше, че не сме си изгладили панталоните, намираше начин да заклейми религията. Геносе Тишлер изобщо не можеше да говори повече от две минути, без да се скара с господа и с неговите чиновници на земята. Разбира се, на немски. Ще ви преведа словото му на български.