През цялото време тя не беше сваляла този поглед от нея. Наблюдаваше я внимателно, леко вдигнала вежди, на моменти тъмните й очи слабо просветляваха, после като че ли ставаха още по-черни и дълбоки. Веднъж се засмя, струва ми се, когато Марина направи кникс, и на бузите й се очертаха две малки трапчинки.
— Заповядайте! — Новата ученичка отстъпи мястото си и също направи лек кникс. — Вземете!
В столовата изведнъж настъпи жадуваната от Джо тишина, чуваше се само плахото почукване на лъжиците в порцелана.
— Благодаря — отметна косите си Марина. — Как се казваш?
— Дана.
— Дана? — изуми се Марина. — Какво име, Дана. — След това взе таблата с яденето, сложи книгата върху чиниите и повтаряйки: „Дана̀, Дана, Дана̀, Дана…“, най-сетне се махна от шубера. Малко преди да влезе в другия салон спря, обърнала лицето си наполовина към нас: „Мускетарчета — подвикна, — пазя ви места!“
Петък
Мускетарчетата бяхме аз, Германа и Попеско. Приятелството ни започна съвсем делнично, просто трябваше да спим един до друг и да седим един до друг в клас, освен това и тримата носехме еднакъв номер обувки, имахме еднакъв ръст и еднакво предпочитахме по-тъмните дрехи. Във всичко останало се различавахме.
Германа рядко проговаряше, обикновено колкото да каже „да“ или „не“, ходеше винаги сериозен, изправен като тояга, спретнат и чист. Острото му лице с леко присвити, недоверчиви очи, държеше на една прилична дистанция дори учителите, смятаха го за по-възрастен и по-улегнал от нас. Баща му ръководеше кажи-речи цялата железопътна мрежа в Северна България, славеше се като велик ловец и голям работар, от него бяха останали в наследство няколко основни принципа, които белееха като камъни в калта и накъдето и да тръгнеше, Германа стъпваше само върху тях: честност, почтеност, вярност, постоянство. Уважаваше и почиташе изключително труда, към таланта се отнасяше с подчертано пренебрежение, на вундеркиндите гледаше присмехулно и не пропускаше случай да ги захапе. Ръфаше ги настървено и в такива моменти заприличваше на бащините си хрътки — ушите му щръкваха, къдравата му коса стърчеше право напред, очите му се опулваха зло.
Изправен до него, Попеско изглеждаше като херувимче, излъчващо незащитена, лесно уязвима доброта. И кутрето му дори беше добричко — мъничко, вечно нацапано с мастило, със закривено, почерняло отдолу нокътче. Просто да не повярваш, че някога в рода му е имало такъв прочут бунтар-поп, който и досега гледаше мрачно хората, стъпил на пиедестал в едно близко село. На всичко отгоре Попеско постоянно се срамуваше. Срамуваше се, че вече говори немски не по-зле от абитуриентите, че решава задачите по математика още преди учителят Баръмов да изпише цялото условие, че навън вали и хората са мокри, а той стои на сухо, че Първан е толкова дебелоок, а Джеки непоносимо тъп. Руменината от лицето му изчезваше само когато, прехапал език, навеждаше голямата си глава над тетрадката, за да се справи с някакво ново, непосилно за нас уравнение. Единствено в такива моменти Попеско оставаше сам.
Между тях двамата аз се явявах нещо като далечен роднина-развейпрах, за когото, колкото и да е неприятно, все пак трябва да се полагат някакви грижи. Не можех да се похваля с нито един от принципите на Германа, още по-малко със способностите и кротката уязвимост на Попеско, но те ме търпяха, сега си мисля дори, че ме обичаха, всеки по неговия си начин, помагаха ми, доколкото бе възможно, да изглеждам що-годе прилично и да знам какво трябва да уча за следващия ден, а когато се налагаше, ме спасяваха от неприятни ситуации, без да се жалят или да се замислят за евентуалните последствия. С времето започнахме да чувстваме силна нужда един от друг във всеки момент от денонощието, докато, за всеки случай, изобщо престанахме да се делим. Свикнаха да ни виждат постоянно тримата и да ни възприемат като едно неделимо цяло, всяка вест се съобщаваше и на тримата, независимо кого конкретно касаеше, ако им трябваше човек за футбол, казваха: „Я виж там, мускетарчетата може да се съгласят!“, макар че футбол играех само аз.
Марина се вмъкна между нас на части. Първо влезе в сънищата ни, естествено, тя беше мечта, която всеки ден можеш да докосваш и пак да си остане мечта. Сутрин я виждахме сънена, намусена, притиснала с две ръце към гърдите вечната си книга, пренебрежително заслушана в тронното слово на директора Цончев; надничахме през прозорците, когато нейният клас имаше час по физкултура, и, останали без дъх, следяхме всяко движение на великолепното й тяло; зачитахме се спокойни в читанките си, сигурни, че тя също зубри някъде, загрижена за утрешното изпитване като всеки смъртен, или пък разлиствахме разсеяно страниците на някой учебник, ако не знаехме точно къде се намира вечер. После нашата популярност застрашително нарасна и ревнивата към своята слава Марина все по-често започна да обядва с единственото момиче, което признавахме за другар — Райна. Германа веднага надуши нещо нередно. Речта му се изпъстри с нищо незначещите „мдаа…“ или „не, не…“, движенията му станаха още по-сковани, но в крайна сметка един ден той премери странното приятелство на Марина както яйчар яйцето, то се вмести в неговите принципи и още начаса, мърморейки за очи „мда, да, не, не…“, Германа седна трети на масата. Попеско моментално попълни свободната валенция и зае четвъртия стол. Така останах сам — блуждаещ атом в пространството, горд в несретата си скитник между звездите.