Филмът течеше отвсякъде, заливаше народа със сълзи и сополи. Той и Тя се разделят, Той отива на майната си, един господ знае къде, Тя скучае десетина минути, след което неудържимо се влюбва в своя по-млад колега. После Тя научава, че Той е тежко болен, захвърля всичко и хуква по неговия път, за да го настигне две-три секунди преди да умре и да му каже колко е виновна. Той й прощава всичко. Тя се връща, но вече не може да обича така силно колегата, колегата също заминава на майната си, вали дъжд и пише КРАЙ.
Марина се разциври още в началото. „Боже, те ще бъдат нещастни!“ рече и пъхна ръката си в моята. Кръстът ми се вдърви веднага, изправих се като глътнал бастун. Имах чувството, че ни гледат отвсякъде, че в салона съвсем не е толкова тъмно и че сърцето ми ей сега, всеки момент, ще заподскача като жаба по главите на хората. „Тя ще се върне, ще видиш!“, настойчиво се свиваше в мен Марина, предвиждайки всеки ход на тримата влюбени. „Той ще я разбере, но другият няма да понесе това“, не знам какво си, пък не знам що си, сякаш бях малко дете, което не разбира действието на екрана. Само дето не ме караше да си затварям очите, когато се целуват. Едвам изтраях.
Изхвръкнах първи навън, целия схванат, с размътена глава, на връщане към пансиона се скрих някъде в последните редици и още с пристигането успях незабелязано да се вмъкна в църквицата. Не ми се занимаваше с нищо, просто седнах на чина и останах така, докато се стъмни. Вечерта седна по турски над градчето, въздухът звънна, пропит от дъх на гнила шума. Чух сигнала за вечеря, после Парасков претупа на висок глас проверката и разреши на желаещите да гледат хокей по телевизията. Това ме успокои, нямаше да ме търсят. Беше ми напълно безразлично дали ще открият липсата ми, но все пак предпочитах да ме оставят на мира. Да се мият, да си разказват вицове, да си четат книгите, да си гладят панталоните, да си гледат хокея, но да не ме закачат. Отвътре дрънчах на кухо.
Марина влезе тихо, на пръсти, затвори вратата зад гърба си, облегна се на нея и каза едно „Е?“. Нищо друго, само едно вдигнато като вежда „Е?“.
— Нищо — смънках аз. Гласът ми падна в кухото, усетих го чак в корема си.
— Студено е — духна в шепите си Марина.
— Студено е — потвърдих. После станах, прекосих стаята взех стола зад катедрата и още там го натроших на клечки.
— Какво правиш? — изуми се Марина.
— Ще напаля печката — изхриптях аз. Този хрип беше замислен като крясък, но не стана.
Действах бързо, сякаш цял живот печки съм палил. Първо накъсах тетрадките на Джеки, след това наредих отгоре най-тънките дръвца, накрая сложих всичко, каквото остана от стола.
— Ето ти запалка — клекна до мен Марина. Гледаше ме любопитно, за първи път правех нещо достойно за нея.
Огънят лумна изведнъж, дърветата се разскачаха, всяко дърво викаше „Ох!“ преди да изгори като клечка кибрит. Печката се затопли едва-едва и веднага започна да изстива. Не беше палена от пролетта.
— Малко са — изправи се Марина.
— Не са малко — вдигнах се и аз. Откъртих облегалката на Джековия чин само с едно дръпване, тя и без това се крепеше на два пирона.
— Ти си луд — плесна с ръце Марина. — Ти си великолепен!
После катурнах целия чин и скочих върху него. Счупи се точно по средата. Мястото ма Верка се разглоби само, мястото ма Джеки се нуждаеше от два-три допълнителни удара. Започнах да бухам поред цепениците в печката, тя забумтя, разсърди се, кюнците станаха по-червени от огъня, след това побеляха и застрашително омекнаха. В стаята не се дишаше.