— Религията, ученици — започваше той, — освен че е опиум за народа, изхранва около два милиона свещеници. Помислете само: два милиона! А в същото време гладуват деца! В същото време ученикът Костов закъснява за занимания! И то редовно. Какви мерки да вземаме? Решете сами. Може ли да продължава повече, това положение? Какво ще стане, ако всеки започне да закъснява за упражнения? Какво? — На това място геносе Тишлер вече развяваше волева брада и размахваше сините си арийски очички по всички посоки. Винаги имах чувството, че му липсва само каска и шмайзер. — Ще настане анархия — завършваше той. И тъй като вината на ученика Костов беше твърде малка, за да се развихри срещу истинския си противник, геносе Тишлер отново посягаше към проблемите на гладуващите деца и възможностите на физиката: — Анархията и сляпата вяра в бога докараха толкова бели на човечеството! Физиката може да докаже всяко явление, което ви се струва божествено. Вземайте си тетрадките от олтаря и да започваме часа! За днес темата е — и класният старателно изписваше на черната дъска:
Всъщност геносе Тишлер ни преподаваше един измислен предмет „Леepщофе“, което ще рече „Понятия“, самият той се беше самоизмислил донякъде, уверяваше ни с повод и без повод, че освен Хитлер и неговият щаб, в Германия не е имало други фашисти, наистина ненавиждаше свещениците, а на всичко отгоре нашата класна стая постоянно му напомняше за смъртта и, като всеки страхливец, той завършваше традиционния си първи час с думите:
— И не забравяйте, ученици, че всичко е материя!
Вярвахме му безусловно, защото бяхме в такива години, в които се интересувахме изключително от материята. Момчетата от материята, създала момичетата, момичетата от материята, създала момчетата. След интересния час по „Леерщофе“ следваха четири други само по немски и един по физическо възпитание, българска литература или математика, в зависимост от деня и колкото да не забравим откъде сме, а след една кратка почивчица за обяд и три часа занимания, също на немски, под ръководството на възпитателката Бицевска. После ни оставяха известно време на свобода и в девет часа ни слагаха като буби в леглата. В девет часа пансионът заспиваше. Ей в такава обстановка горе-долу се случваха случките.
Повечето от пас бяха все умни деца на умни началници, но имаше една суперотличничка, тя беше и дете на суперначалник, може да се каже, че като интелект и възможности Джеки Дагето беше теза, а тя антитеза. Верка се казваше. Джеки и Верка седяха на един чип и постоянно се караха, имах възможност да слушам скандалите им, защото този чин беше зад гърба ми. Джеки я наричаше „дебела гъзла“, а тя него „умнико мой“, споровете им бяха предимно около желанието му да препише решена задача или преведен текст и нейната неподкупност. Верка наистина беше невероятно дебела за своите шестнадесет години, за красивата си глава и за милата си усмивка, с която обясняваше някои неща на знаещите всичко учители. Тя и на Джеки гледаше снизходително, освен „умнико мой“ обичаше да го нарича и „чехълче“, Джеки не знаеше какво е „чехълче“, но се обиждаше, буйстваше неудържимо и в междучасията използуваше всяка минута, за да я ръга в корема.
— Бате — рече ми един път той. Джеки ми викаше „бате“. — Не е корем това, възглавница е! — После дълго ровичка в главата си за още някоя думичка, но като не намери нищо, повтори: — Възглавница е.
Аз тогава не знаех поговорки, в общи линии не се интересувах почти от нищо или по-скоро изчаквах от какво най-сетне ще се заинтересувам, затова искрено се изсмях на Джеки, без да подозирам, че този тъпак ще ми се изсмее последен. Седях си на моето чинче и гледах бедрата на възпитателката Бицевска, в общи линии тя бе изградена изключително от бедра, а колкото да не е без хич, природата беше оставила и малко материал за по-нагоре. Изключвам главата, там вече се е действало съвсем пестеливо, там вече помагаше изключително козметиката, но по онова време главата нямаше особено значение за мен. Както и за колегите ми, разбира се.