В столовата, както можеше и да се очаква, цареше мълчание, всички стояхме с хванати отпред ръце и с наведени глави като пред пресен гроб и всеки правеше за себе си изводи от мъдрата директорска изповед. За вечеря вече и дума не можеше да става. Половината от нас бяха готови не само днес, но дори, дни наред да ядат само джанки и да тичат подир кравата, затова кротката и съвсем изненадваща реплика на Ростислав прозвуча като светотатство:
— Нали нашите ни плащат храната — рече той. — Като не вечерям, не мога да спя.
— Ето! — вдигна двете си ръце към небето Цончев, после свали дясната и забоде показалеца й в Ростислав: — Ето го бъдещия консуматор! Вижте го добре! Полюбувайте му се! Държавата му осигурила право да учи, да се развива, да спортува, а той е готов да я продаде за една паница леща! Но, не… Край! От днес никакви тренировки, ще седиш в пансиона като всички други! Никакви привилегии, никакви отстъпки! И ще ми напишеш писмо до родителите си, което още утре сутринта искам да подпиша!
В същия момент някъде някой си включи шалтера и насочените електрони хукнаха като луди към нашата столова. Сякаш плиснаха върху ни кофа със светлина и в тази светлина, кой знае защо, всички се почувствувахме голи-голенички. Начело с директора Цончев, който и без това си беше гол до кръста. Лелките моментално се разшетаха, на шубера изненадващо бързо се появиха готови блюда с полуготова храна, тези, които бяха наред взеха полагаемото се, а следващите припряно се подредиха в мълчалива редица и зачакаха. Джо обърна невиждащото си око към директора и за всеки случай изкомандва:
— Нихт шпрехен, бите!
Директорът пък на свой ред загърна разкопчаната си риза, огледа се, после щракна с пръсти и с чист разсилнически глас извика:
— Димкова! Дана Димкова!
— Тук съм — обади се Дана. Показа се от малкия салон на столовата точно както привиденията се показват на простосмъртните в телевизионните филми за недоразвити деца и без да помръдва устните си, кълна се в това, потвърди присъствието си:
— Ето ме.
Не бях забравил за нея, просто смятах, че все още не е тръгнала към трапезарията и въпреки всичко, гласът й ме разтърси, сякаш мен включиха в електрическата мрежа. Така ли ще е вече, помислих си още тогава, и ако ще е така, до какъв ли край ще го докараме, но директорът Цончев и този път не ме остави сам да решавам проблемите си, нареди:
— Храни се, без да приказваш! — хвана Дана под ръка и любезно й предложи изхода: — Имате телефонен разговор с Франкфурт на Майн. С баща ви.
Шокът можеше да бъде сравнен само с внезапно изригнал гейзер на мястото, на което стоеше Цончев. Никой никога не беше го чувал да говори с учениците на „вие“, той дори с учителите беше на „ти“ и смяташе това си отношение за крайъгълен камък на демократичната си във висша степен политика. Да не говорим за споменаването на западногерманския град Франкфурт, за телефонния разговор и прочие… Единствено Дана възприе нещата като напълно нормални.
— Благодаря ви — тръгна тя пред директора и минавайки покрай мен, леко ме ощипа над лакътя: — Погледни в малкия салон!
Погледнах начаса, разбира се, но какво видях! В средата на масата ваза с цветя, около нея — две разтворени консерви „Сокра“, четири пълни комплекта прибори: нож, вилица и лъжица, под тях салфетки и зад два от комплектите — Германа и Попеско. Германа стегнат, ще кажеш че е завинтен за стола, Попеско пък разлят, потен, червен, сякаш току-що боядисан с водни бои.
— Настанявай се! — промърмори Германа. — Втасахме я.
Седнах му без много приказки, то нямаше и какво толкова да си кажем. Просто трябваше търпеливо да изчакаме, докато целият личен състав на гимназията се изреди хихикайки да ни види сеира, да ни запомни и да ни разнася, а също така да дочакаме и Дана, която се появи тутакси след последния сеирджия — с табла в ръце, върху таблата четирите блюда с полуготовата храна, сервира ги с почти професионална лекота, след това се настани на четвъртия стол и вежливо ни подкани: