— Е, господа, да започваме!
Господата започнаха кой както може, а Дана си остана така, сплела пръстите на ръцете си под брадичката, втренчила присмехулно черпите си очи във всеки един поотделно и във всички заедно. Сол!, промърмори по едно време Германа, тя скочи и подаде солницата от съседната маса. Оцет!, обади се след него Попеско, Дана придърпа и шишето с оцет.
— Ти да желаеш нещо? — обърна се след това към мен.
— Чаша вино — кимнах аз. — Защо не ядеш?
Дана изпъна крака под масата и се изтегна на стола, подчертавайки с дебел флумастер всяка фибра от тялото си, после отново сплете пръсти под брадичката си: Защото съм склонна към напълняване, не забелязваш ли? А виното ще получиш в неделя.
— Чак в неделя?
— Чак тогава. Ти нали си от съседния град?
— Тамошен съм — признах си.
— Имам един братовчед в местната казарма, войник, ще ме заведеш да го видя. Първи братовчед. Докато си говорим с него, ти ще пиеш вино.
Германа веднага се усъмни, че в тази картинка не всички бои са истински, отмести напред чинията, която и без това бе вече опразнена, отръска ръце над масата и ги скръсти на гърдите си, като преди това още по-строго скръсти вежди над очите си. Попеско пък дори не вдигна глава, продължи да си пасе кротко, без и през ум да му минава някакво съмнение относно загадъчния братовчед-войник. Той си беше така подреден — щом като някой казва „Имам братовчед“, значи има. Ако те моли да го заведеш при него и това е в твоите възможности — заведи го. Аз, разбира се, по съвсем друг начин си представях тази вечер, както и своята историческа мисия, но все пак запазих присъствие на духа, колкото за още две-три хапки и чак след това, внимателно попивайки потта от горната си устна, попитах:
— Татенцето от Франкфурт ли ти поръча да го навестиш?
— Не беше татенцето, а брат ми — стрелна ме с очи над масата Дана. Все едно, че извади тесла и пирон, и ме закова с този пирон на стената. — Друго?
— Как си го представяш? — добавих другото.
— Съвсем просто. Ставаме към шест часа сутринта, ти ме чакаш пред шахтата за боклук, измъкваме се на бегом до автостанцията, купуваме билети за автобуса и след един час сме пред казармата. Връщането с такси. Мен има кой да ме прикрива, теб ще те прикриват мускетарчетата. Нали! — Дана извади пирона от мен и последователно го насочи към Германа и Попеско. — Нали така!
— Така — съгласи се веднага Попеско. Да не го изпревари някой още по-добронамерен.
— М-да-а… М-да-а, да… — разви набързо своето схващане по въпроса Германа. — Само че Брънджи е вече с поведение „три“…
— Не се предвижда залавяне — парира го Дана. — Прогнозата е слънчево време с леки съмнения за флирт между двама ни.
— Те прогнозите развалят времето — намръщи се още повече Германа.
— Разбира се, аз мога да помоля и някои друг — вдигна се изненадващо Дана. Говореше тихо, даже много тихо, но кънтеше из цялата столова. — Мога да помоля дори директора Цончев и съм сигурна, че няма да ми откаже, просто си мислех, че вие тримата повече заслужавате тази чест. Слънчевия! — довърши ме тя. — Един най-обикновен Ханс, заграден от лявата страна с пастор, а от дясната с полицай!
Ето, така бях принуден да зарежа всичко и да се изправя още първата неделя в шест часа пред шахтата за боклук, да поема с две ръце Дана и да я поведа към родния си град. Пансионът още спеше, само откъм кухнята се чуваха приглушените гласове на подранилите лелки. Зимното небе беше паднало ниско, беше затиснало града. Само за минута ушите и главата ми измръзнаха, не помагаше нито вдигнатата яка, нито шалът. Опитах с подскоци на място, но спрях веднага — твърдата земя под мен кънтеше като празна зала. Свих се край един храст и зачаках.
Дана се появи за миг в светлината на крушката пред девическия пансион и моментално се скри в тъмното. После предпазливо, стъпка по стъпка, слезе към парка и спря нерешително досами мен.
— Дано! — подвикнах.
— Ох, тука ли си? — сгуши се до мене тя. Стана ми изведнъж топло, дори горещо. — Умрях от страх!