— Сигурна ли си, че точно днес трябва да ходим при този твой братовчед в казармата?
— Вече не знам, да ти кажа, май трябва. Слънчо — Дана за първи път ме наричаше така, — опасно е за теб сега. Ще ме преведеш само през шахтата.
— Разбира се, че ще дойда — хванах я за ръка аз. — Внимавай да не настъпваш сухи клечки!
Стигнахме до шахтата за боклук на пръсти и пак така на пръсти аз първи влязох в нея. Вонеше ужасно.
— Скачай! — поех с ръце Дана.
После отворих желязната вратичка към улицата, огледах нагоре-надолу и леко се спуснах. Едва тогава видях Парасков. Стоеше изправен ма ъгъла и ме гледаше не по-малко изненадан от мен.
— Бягай! — викнах на Дана и сам хукнах нагоре по улицата.
— Стой! — зина зад мен Парасков. — Стой, видях те!
Успях все пак да взема преднина, макар че той тичаше също добре, завих край централния вход, минах запъхтян покрай смаяния портиер и съвсем безсмислено се пъхнах в пансиона. От кого се криех, вече имаше двама свидетели на моя опит за бягство!
Тази година октомври тръгна да си отива какъвто си беше и дошъл — нито слънчев, нито дъждовен, пътник без багаж между началото и края. Никой не се разплака подир него, не се намери кой да му помаха с кърпичка. На празния перон останахме само ние двамата с Ростислав — той с двете си леви гуменки и със забраната да практикува любимия си спорт и аз — шушумига някаква, изоставен сам от себе си. В пансиона, слава богу, не се разчу нищо за нашия неуспешен поход към съседния град. Засега. Парасков все още мълчеше. А и Дана се държеше така, сякаш никога нищо не е било. Вечерно време спрягаше масата с неизбежната „Сокра“ и с букета цветя, около нея смирено се настаняваха преданият на делото Попеско и недоверчивият Герман, тримата се хранеха мълчаливо, после си казваха по две-три думи и любезно стискаха ръцете си преди да легнат да спят. Ние с Ростислав по правило ползвахме съседната маса, обикновено с ученика Костов. Неговото присъствие се налагаше поради необходимостта най-сетне да се съчини писмото до родителите на Ростислав, изисквано настойчиво всяка сутрин от директора Цончев и абсолютно задължителната деликатност на текста, тъй като щеше да бъде четен от доста възрастни хора, родили момчето си на стари години и безмерно влюбени в него. „Мили мамо и татко — предлагаше Костов, — гладът приспа разума, но това бе само един момент на слабост, само една дребна джанка от множеството джанки в детската пазва на директора.“ „Не става — отхвърляше отчаяно с ръка Ростислав. — Те никога не са ме оставяли гладен.“ „Разберете и опростете! — навираше луничавия си нос между двама ни ученикът Костов. — Блажени са милостивите, защото те ще бъдат помилвани!“ „Не става — клатеше глава Ростислав. — Баща ми е активист в дружеството на атеистите.“ „Битието определя мисленето! — удряше ядосан Костов по масата. — Тялото е двигател, който не може без гориво! Особено при един спортист.“ „Не става — бърчеше нос Ростислав. — Винаги са ми казвали, че идеята за нещата е по-велика от самите неща. Не ме обърквай!“ „Ама какъв човек си ти бе? — вдигаше ръце Костов. — Нито с бога, нито с дявола, нито с тези, дето ги отричат!“ „Обикновен човек съм аз — криеше срамежливо очи Ростислав. — Мечтата ми е да стана републикански шампион.“
Моето участие в тези дискусии се свеждаше до няколко колебливи обаждания, в повечето случаи напълно излишни. Духом аз бях изцяло все още във вонящата шахта за боклук, кротката почуда от невероятния и упорито преследващ ме в последно време малшанс отдавна бе отстъпила мястото си на два бръмбара, които упорито се гонеха в главата ми. Внезапното изчезване на маестро Найденов прекрати временно репетициите, така че и този път за спасение ми бе отрязан, тънките дипломатически опити за сближаване на отново появилата се Марина само засилваха глухата неприязън към всяко същество в рокля. Предложението на Ростислав (стигнал най-сетне до някакво споразумение с ученика Костов относно съдържанието на текста) да прескочим до неговото прекрасно място за плуване и закаляване през зимата ми дойде като манна небесна, приех го начаса, без много да му мисля и сега, като превъртам лентата, си спомням дори, че и денят беше чудесен — целият в благо жълто, посипан със слънчеви квадрати.
Пристигнахме бързо, мястото се оказа каналът, по който водата се отделяше от реката, за да влиза в дългия три километра тунел към юзината на малката водноелектрическа централа в парка. Ростислав свлече дрехите си накуп, гореше просто от нетърпение да ми покаже предимствата на своята система. Аз се разхвърлях бавно, двата бръмбара в главата ми изненадващо бяха спрели своя бяг и вместо тях колебливо просветваше червена лампичка.