— Студената вода пречиства душата и дава покой на тялото — топна краката си Ростислав. — Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят бога.
— Нали баща ти е активист в дружеството на атеистите — седнах до него аз. Водата ме парна до коленете. — Откъде познаваш блаженствата?
— Ми то е така — пусна се внимателно по течението Ростислав. Студът наряза дишането му на късове, гласът му отведнъж стана хрипкав. — В къщата на атеиста се говори само за бога. И обратното. Ти не знаеш ли?
— Излизай! — скочих аз. — Излизай веднага!
Ниско над канала, на два-три метра преди водата да потъне в тунела, минаваше малко мостче, Ростислав се хвана за него, вдигна се като на висилка и стъпи отгоре му. Там предварително бяхме оставили хавлиена кърпа, с която той веднага затри яростно посинялото си тяло, докато кръвта отново тръгне по вените. После приклекна няколко пъти, разкърши ръце и, подивял от свежи сили, викна колкото му глас държи:
— Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата!
— Това къпане май не ти се отразява много добре — цопнах във водата и аз. Пресякох се като прясно мляко, зъбите ми затракаха подобно кастанети. Едвам се докопах до мостчето. — Ако те чуе Тишлер — продължих по инерция, вече върху мостчето, като внимавах да не си отхапя езика, — ако те чуе геносе Тишлер, много ще има да се чуди.
— Не му обръщай внимание — подаде ми хавлиената кърпа Ростислав. — Той също е бил вярващ, и то силно вярващ. Както и баща ми. Чувстват се обидени нещо, затова така яростно хулят бога.
По върховете на дърветата изведнъж пролази вертолет, ръсна някаква отрова, врътна дупе и запърпори към града. Водата в канала трепна леко, настръхна сякаш, след това пак тръгна по пътя си. Под слънцето мина тънък, прозрачен облак.
— Хубаво ли е да си влюбен? — тръгна отново към началото на канала Ростислав. Изръси го като лятно небе градушка, мина и замина. Аз тъкмо навличах панталоните си.
— Защо питаш мен?
— Ми защото си влюбен, това всички го знаят. В Дана, как действа системата за закаляване?
Системата действаше отлично, в душата ми наистина бе светло и чисто като в храм със сто запалени свещи, но сега Ростислав, кой знае защо, духна свещите, стана мрачно и замириса на мухъл.
— Не съм влюбен — казах. — Това, което знаят всички, невинаги е вярно.
— Ти не си герой, не знам дали си забелязал — плъзна се по водата Ростислав. — Нито пък аз. Нито който и да е от нас. Шушумиги сме, Ханс.
— Спри! — скочих аз.
— Страхливо започваме живота си — подмина мостчето Ростислав, обърна лице към мен и в същия миг то се изкриви от болка: — Кракът ми нещо, Ханс, Ханс, кракът ми!
— Излизай! — изкрещях.
— Схвана се! — вдигна ръка да се хване за ръката Ростислав, но тя се отрони и течението го засмука в тунела заедно с две-три опадали листа и една подгизнала, мързелива клечка.
И досега не съм сигурен видях ли, не видях ли очите му, преди да го глътне водата, всичко бе толкова невероятно, някакъв глупав, безсмислен кошмар. Усетих се чак на алеята в парка, близо три-четири километра отдалечена от канала, мярнах тичащите с разтворени ръце срещу мен хора и други зад тях, наизлезли пред входа на градинската бирария, различих сред всички рошавата, червендалеста глава на маестро Найденов, чух вика му: „Холдън, момчето ми!“, после някой ме сграбчи отзад, затисна ме на земята и от всички останали ми силици аз успях да подредя само две думи, без които животът ми по-нататък би бил немислим: „Спрете юзината!“.
Ноември
Погребението на Ростислав беше в понеделник, първи ноември. Във вторник директорът Цончев нареди да се свалят некролозите и всички да се подготвят за традиционната годишна учителска среща.
По същество тази среща представляваше едно сборище на около двеста-триста средни на възраст, предоволни, леко префърцунени хора с десетина озлобени, уморени, отчаяни от работата си учители и още толкова възпитатели. По средата заставахме ние — любимите деца, от една страна, и непокорни възпитаници, от друга страна, а високо над всички ни, върху пиедестал от звания, титли и административни длъжности, пъчеше коремче директорът Цончев. Неговото задължение към петимната за добри думи аудитория се изчерпваше с традиционната едночасова реч в театралния салон, в която на родителите се обясняваше, че не някой друг, а именно ние сме техните деца, че те не са случайни хора, щом техните деца учат точно в тази, единствена по рода си в страната гимназия, че няма по-трудна възраст от нашата и само благодарение на личните му качества и на личните качества на преподавателите ние все пак сме това, което сме. Цончев беше демагог от голяма класа. Мааше яко с баданарката и оставяше у всички маминки и татковци най-добри впечатления както за себе си, така и за техните потомци, а след това тихо се оттегляше в директорския кабинет, предоставяйки на класните ръководители да кажат истината. И те, бога ми, не я премълчаваха. С изключение на геносе Тишлер.