Аз отдавна бях забелязал страха на този човек от всяка вярна дума, предпочитанието му към евфемизмите или, още по-точно речено, паническото му бягство от реалния живот, но този път той, както се казва, надмина дори себе си. Краткото му експозе очерта набързо един прекрасен, обобщен образ на нашия клас, нарисуван целият в розово и ограден с лилави винетки, бременността на Верка и смъртта на Ростислав потънаха дълбоко в тресавището на един куп термини от рода на „успеваемост“, „фронтално изпитване“ и прочие, вината за невероятната глупост на Джеки отнесе дългото му пребиваване в Германиите, а пък изгарянето на неговия чин, представете си, се оказа наистина моят стремеж към „топло бащино огнище“. Тишлер говореше на немски, наше задължение беше да превеждаме словата му на български, но баща ми отдавна владееше този език значително по-добре от мен, така че нито можех да го заблудя, нито да спра по някакъв начин реакцията му. Той просто попита дали гимназиалната администрация е доволна от сумата за чина в петорен размер и след като получи положителен отговор, помоли да бъдем освободени — аз, той и майка ми. После, без да дочака разрешение, ни измъкна навън. На чист въздух.
Баща ми имаше свое, коренно различно от това на Тишлер виждане за възпитанието на подрастващите, както и за ролята на християнската религия за възпитанието на човечеството. Според него християнството, като всяка вяра, в ранните си години носело на хората надежда за равенство и справедливост по всички правила на обществения напредък, след това се бюрократизирало, пак по същите правила, изчерпило възможностите си да убеждава и пипнало тоягата, за да стигне до наши дни вече полумъртво, но с висока антикварна стойност. Би било глупаво, често повтаряше той, да не познаваме поне в основни линии една религия, държала две хиляди години света под чехъл. Нашето бъдеще е проектирано в нашето минало. А там не всичко трябва да бъде задраскано, продължаваше баща ми, и най-малко възпитателния ефект на родителските плесници! След което и сега не пропусна да ми врътне два забележителни шамара, не защото съм изгорил чина, а за да не изгоря още един, изчака минута-две, докато се убеди, че вече съм нов човек и смело ни поведе към градинската бирария.
Още със самото сядане поръча порция кебапчета на майка ми и двойка порция на мен, забоде пред себе си две халби бира и намръщен пристъпи към най-неприятната за него част от родителските му задължения — въпроса за моето образование.
— Сега в кой клас си? — попита.
— В девети.
— Значи си голямо момче.
Толкоз. Миналата година по същото време и по същия начин се осведоми, че съм в осми клас, а по-миналата, че съм в подготвителен. Познания напълно достатъчни, за да си пие спокойно бирата и да отстъпи инициативата на майка ми, която на свой ред като по списък провери кашлял ли съм, кихал ли съм, кога ни сменят бельото, ваксинирани ли сме против върлуващата в страната вирусна мигрена.
— Как стана с Ростислав? — прекъсна я по едно време баща ми.
— Не знам — казах и наистина вече не знаех, макар да бяха минали някакви си пет-шест дена. Никога не съм предполагал, че Ростислав е толкова крехък и мъничък, почти дете сред цветята. Родителите му наистина бяха възрастни хора, дядо и баба, дядото седеше на стол до ковчега, положил кротко длан върху челото на сина си, а бабата стоеше изправена зад него, милваше го нежно по главата и гледаше с кух поглед тъжната редица на прощаващите се съученици. Всички ние виждахме за първи път на живо смъртта, но не това бе най-ужасното. Тук просто нямаше повече какво да се направи. Смъртта се оказа невъзможността да се направи каквото и да е друго нещо. Край.
— Наистина ли си бил с момиче, когато там с чина? — посегна към втората си бира баща ми.
— Сам бях — смънках аз.
— Правилно! — Този път баща ми ме плесна съвсем мързеливо зад врата, колкото да не е без хич. — Трябва да пазиш честта на жените, защото те самите никога не си я пазят. Коя е Дана?