— Чувства се измамен — преведе ученикът Костов. — Цял ден го мотат нагоре-надолу, а освен всичко му писаха и три двойки.
— Мамицата ти ще разгоня! — разкрещя се Джеки.
— Нервна криза — намесих се най-сетне и аз. Хванах здраво Джеки за ръцете преди да го поведа към изхода. — Хистерия. Наследствена обремененост. Целият им род е такъв.
— Ах, зо… — заклати конската си глава Тишлер. Стана му ясно. — Понапръскай го с малко вода!
Джеки можеше да ми се изплъзне, когато си поиска. Макар и с една глава по-нисък, беше два пъти по-як. Пуснах го веднага след като вратата се затвори зад нас, той ме изгледа кръвнишки и сам хукна към чешмата. Почакай!, опитах се да го спра, какво толкова е станало? Гадина си ти!, озъби се Джеки, подмазваш се на даскалите. Спасявам те, тръгнах след него аз, спасявам те от изключване. Пръждосвай се!, отряза ме Джеки. Спасявай себе си!
И се намъкна в пансиона.
Звънецът удари кажи-речи веднага след него, почти го плесна по дупето, по плаца бодро запълзяха ученици, залепиха се на пейките като листни въшки. Българските учители поеха към града, където ги чакаха за обяд, за аперитив или просто за приятелски разговор, немските учители се навряха в къщичката си, не пропускайки да си стиснат ръцете, преди всеки да се отдели в неговата си стая. На арената излязоха възпитателите, този ден воглаве с Бицевска.
— Деца! — плесна с ръце тя. — Стройте се по класове! Токът отново е спрял и ще обядвате на две смени. Първо най-малките.
Вятър ме повя на бяла кобила, зарязах всичко и тихомълком потеглих подир българските учители. Още помнех двете леви гуменки на Ростислав, внимателно заобикалях стъпките им. Ето, тук ми спомена за първи път своята система за закаляване, там, на крачка преди ъгъла, поднови поканата си, зад малката чупка, образувана от някаква случайна сграда и масивната постройка на читалището, подскачаше вечер, докато свършат моите безкрайни репетиции. Минавах на пръсти покрай спомена за Ростислав, отивах някъде сам. В кръчмата отивах.
— Холдън, момчето ми! — изправи се срещу мен маестро Найденов. Не бих казал, че ме изненада, направо си го очаквах. — Холдън, миличък, какво правиш тука в ни едно време?
— Вас търся — седнах срещу него аз. — Имам проблеми.
— Мен? — Найденов хълцукна, наведе се през масата и бодна пръст в гърдите си: — Мен лично?
— Именно — потвърдих.
— Една лимонада за малкия! — щракна с пръсти към шубера маестрото, после изведнъж пребледня, само за миг стана като бял лист хартия, хвана се за корема и сгънат на две изтича към тоалетната.
Понечих да тръгна след него, но кръчмарят ме спря:
— Трай!
След това ми наля лимонада в чаша. Отвисоко, да се дегазира.
— Сега ще се върне.
По околните маси, вперили безизразни погледи в кръстосаните си крака, седяха още две-три пияндета, гладко избръснати, с мокри, сресани назад коси, всеки боднал по един голям гребен в задния джоб.
— Той сега ще се върне — присъединиха се към кръчмаря те. — Язвата го мъчи.
— Язвата — настани се отново срещу мен Найденов. Беше повръщал дълго и мъчително, можех да преброя капилярите по очните му ябълки. — Язвата ме мъчи. Кажи!
— Поканили сте Дана и Марина — казах. — Търсете си друг Холдън!
Маестрото не реагира никак, сякаш изобщо не чу моята декларация. Щракна отново към шубера: „Една гроздова с лимонада!“, кръстоса крака да не се различава от другите и дълго човърка с нокът някаква умряла пеперуда, свряна между гетинакса и металния плот на масата. Лицето му си връщаше нормалния цвят на талази — кръвта дойде първо в носа, Найденов подсмръкна, гаврътна половината от ракията и наведе глава. Като я вдигна, скулите му също бяха почервенели, той посегна към останалата ракия, но сега не наведе глава, а вирна брадичка към тавана. Изчака така десетина секунди докато моравото слезе някъде около врата му, оригна се здраво, без малко да събори оплютата от мухи електрическа крушка над нас, после леко започна да зачиства с поглед насрещната стена преди да го бодне в мен: „Мм, даа…“ В началото гласът му го нямаше никакъв, гъгнеше, отъркваше се в думите да свали ръждата, но постепенно укрепна, стъпи здраво на крака, разкърши рамене като моряк в пивница: „Мдаа… Значи ето какво било! Ето, точно тук моята теория винаги се пропуква в практиката, ето, точно това очаквах, за да разбера правилен ли е бил моят избор. Защото, кой си ти, всъщност? — удари с юмрук по масата Найденов. — Един най-обикновен правен — недоправен пикльо, наречен някога от баща му някак си и повярвал само за половин месец репетиции, че между него и Холдън Колфилд — събирателният образ на едно цяло поколение, еманацията в творчеството на един велик писател, няма никаква разлика! Кой си ти да ми дириш сметка кого съм поканил и не ти ли минава през ума, че в твоя скапан животец, в окаяната ти биография на еднодневка търся аналогии на велики образци? Кой си бе?“ — подскочи маестрото.