— Иван — смънках. — Аз съм Иван.
— Кой? — едва не завря ухото си в устата ми Найденов. — Това яде ли се, пие ли се или може да си го купя от магазина? Иваан… — проточи той — Първаан, Драгаан… Номер 425-ти… Номер 718-ти… Безличност! Личности има само в изкуството, мърльо, животът копира, а ти дори не си почнал още да живееш! Още не ти е опадала перушината, а вече искаш фирма да си сложиш! Десет души! — развика се той — Най-много десет души ма тая окаяна земя имат право да се представят с името си! И те са мъртви! Да не ги тревожим! Колкото до теб, ти см просто някакъв биологичен факт, случаен продукт на случайно увлечение и тъй като няма нито прераждане, нито бог, аз се явявам в случая нещо като двете, давам ти възможност поне за миг да вдъхнеш от въздуха на вечните, да надникнеш в отвъдното и да прозреш собствената си несъстоятелност. Защо ми се дърпаш? — затропа с крака под масата маестрото. — Вие сте глината, аз съм пръстите, Селинджър е душата… Нали си бил с Марина, когато те отървавах от милицията, нали заради Дана си готов да подпалиш цялата гимназия, на мен ми трябват чувства, истински чувства! А не преструвки! Трябва ми скръб, щастие, любов, разкаяние, раждане, смърт! Това са моите материали. Защо ми пречиш?
— Остави момчето, Найдене — кротко се обади кръчмарят. Беше се изправил до шубера и триеше мокрите чаши с пешкир досущ като всички кръчмари по света във всички филми, където се налагаше да се появи кръчмар. — Ще има време, защо му наливаш с кофата?…
— Да има да попие, да има да се изпари и пак да остане — затова! — вдигна пепелявия си пръст маестрото. — Ти не се бъркай, ами дай една гроздова! А ти се омитай! — Пръстът слезе надолу и се забоде между ребрата ми. — Утре те искам на репетиция заедно с Дана и Марина, дъртата проститутка, която те направи мъж, и нежно обичащата те сестричка Фийби! Изчезвай!
— Няма да дойда! — вдигнах се аз. Тръгнах с гръб към вратата, опипвайки с длани пътя си. — Нито утре, нито вдругиден, нито когато и да било!
— Ще дойдеш, ще дойдеш! — подвикна след мен Найденов. — Изкуството е единственият узаконен приют за самотници, само вечните „десет“ са можели да казват „Няма!“ Ще дойдеш — уморено повтори той. Главата му клюмна като подсечена, само след миг щеше да заспи на масата. — Ще дойдеш, за съжаление.
Обаче аз все пак не отидох. Така се случи.
На следващия ден утринната гимнастика бе поверена в ръцете на неуморимия Парасков, което означаваше освен обичайните „лява ръка-десен крак“ и т.н. и задължителен крос за момчетата. Преди кроса той ни строяваше по четирима в редица с категоричното нареждане „Голи до кръста!“, ние нахвърляхме на един куп куртки, ризи и потници, после отново се строявахме в същия ред и свивахме ръце в лактите, затиснали с длани изпъчените си гърди, преди покорно да хукнем след него. Маршрутът никога не се променяше: централният вход на гимназията — порталът — оградата на спортната площадка — лечебницата — улицата под каменната стена към града — отново порталът — централният вход. Тук Парасков командваше: „Вдишвайте! Издишвайте!“, докато посинеем от кислород, опипваше на всеки гърба да се убеди, че няма нито един сух и, най-сетне доволен, разрешаваше: „Можете да се навличате!“
Този път намерих дрехите си по-бързо от обикновено — бях се изхитрил да ги оставя малко встрани. Вече се загащвах с наметната на раменете куртка, когато множеството голи до кръста, обвити в пара тела изведнъж се залюля, затрептя в концентрични кръгове, сякаш камък цопна в застояла вода, а в средата, на мястото на камъка, с вдигнат над главата си юмрук се изправи Германа:
— Стой! Никой да не мърда!
— Какво има, бе? — наплю брадата си Парасков. — Станало ли е нещо?
— Няма ми парите! — вдигна още по-високо юмрука си Германа. — Две по десет и едно пет. Двадесет и пет лева.
— Строй се! — ревна побеснял Парасков. Главата му остана само на едни вратни жили. — Всеки с дрехите си!
Представлението се разиграваше пред традиционната за подобни кросове публика — девическият състав, немските преподаватели, българските учители, директорът Цончев — и всяка от изброените групи реагира посвоему. Момичетата млъкнаха сгушени една в друга, всички заедно с тъмните си престилки и с белите си якички някак изведнъж заприличаха на една-единствена жена. Така се оформи централното ядро, в лявата част на което веднага заеха места представителите на прогресивната германска интелигенция. Там се мълчеше и се гледаше строго. Отдясно, криво-ляво, с деликатно боричкаме за по-предна позиция се настаниха нашите хора, а над всички; както се полага по закон божи, остана другарят директор.