Забравих да ви кажа как падаше вечерта върху малкото градче, в което се намираше нашият пансион, както и върху самия пансион. Тя падаше като лапа, просто го затискаше. Дърветата в парка изчезваха като посечени, хората оставаха без сянка, осветените прозорци на сградите увисваха закачени в мрака. Есенната вечер обикновено ни заварваше с футболната топка на улицата между стационара и мъжкия пансион, Джеки Дагето танцуваше между нас (това беше неговият талант), вкарваше гол след гол, изобщо се държеше като състезател от националния отбор по футбол и ние се гордеехме с него. В такава вечер Верка мина покрай нас, подкрепяна от дежурния лекар, Джеки й подвикна: „Къде ма, дебела гъзло?“, тя му отвърна: „Отивам да мра“, той моментално ме финтира и вкара победния гол за своя отбор. Верка не умря. Тя роди на другия ден сутринта. Момченце.
Значи:
Когато Едноокият Джо е влизал със задника напред, Верка е раждала; когато Джеки Дагето е джафкал срещу него, тя вече е била майка, а момченцето — прехвърлено в отделението за извънбрачни деца; когато директорът Цончев ни е държал реч за физиологическите особености на жените, безизразните погледи на учителите са криели една невероятна тайна; когато геносе Тишлер ни е говорил срещу религията, тази тайна е била позната на целия град. Геносе Тишлер каза следното:
— Ученици, Верка се разболя. Тя ще трябва да напусне нашето училище, за да се лекува. Вие сте още малки и не бих ви посъветвал да се интересувате от нейната болест, но съм длъжен да ви кажа, че дори религията отрича подобни деяния! Господ е заблудил много хора, но не е спасил никого! За днес темата е:
— Запишете!
И ние записахме. После послушно изкарахме поредните четири часа по немски, още по-послушно — учебния час по физическо възпитание, след това послушно обядвахме и вече съвсем послушно наблюдавахме три часа тъжните бедра на възпитателната Бицевска. Тя изобщо не ги криеше, но този път те не ни радваха. След заниманията Бицевска обяви класно събрание.
— Мили деца, — започна тя. — Трябва да ви информирам за нещо лошо, което вие и без това знаете. Не съм сигурна дали го разбирате. Ето писмата на Верка — Бицевска показа едно снопче пликове с панделка отгоре. — Ще ги разтворя пред вас и ще ги прочетем заедно. Мъчно ми е, деца, всяка жена си има тайни, но другарят директор смята, че не трябва да свиквате с клюки. Той смята, че вие трябва да знаете всичко. Другарят директор е прав.
Бицевска се разплака и с треперещи ръце развърза пакетчето пликове. То съдържаше кореспонденцията между Верка и баба й. Верка уверяваше старата жена, че ще съумее да задържи детето до зимната ваканция, че още отрано е създала впечатление за дебело момиче с възглавница пред корема и че ще роди на село. После двете ще му мислят.
Вторник
На другия ден пансионът се събуди както обикновено, изми се, закуси, строи се пред входа на гимназията и разсеяно изслуша тронното слово на директора. Всички се правеха, че нищо особено не е станало, начело с другаря директор, естествено, който, макар и колебливо в началото, доста обстойно ни запозна с ползата от пастата и четката за зъби.
— Ето например вижте мен! — озъби ни се директорът. — Нито един кариес, нито една пломба! Защото, където и да се намирам, било то вкъщи, в училище или в командировка, никога не се разделям с това — извади той от сакото си паста „Идеал“ — а още по-малко с това! — Този път размаха четката си.
— И не се забременява от тях — прошепна ми на ухото ученикът Костов.
— Вие двамата веднага напуснете строя! — посочи ни другарят директор и без ни най-малко да променя тона си, нареди на прислужничката:
— Бий звънеца!
Напускането на строя винаги водеше по права пътечка към директорския кабинет. Боят беше забранен, позволяваше си го само учителят по физкултура Парасков и един-двама възпитатели, но всеки от останалите учители си имаше свой собствен, изработен през годините метод за изтезание. Директорът предпочиташе мълчанието. Оставяше ни да стоим прави пред бюрото му и започваше да си върши ежедневната работа — коригираше плана, проверяваше кореспонденцията, обаждаше се по телефона, дори закусваше. Той беше нисичък, плешив, с голям нос и дръпната, безволева брадичка, закопчаваше панталоните си точно на върха на острото си коремче, надолу те свършваха над глезените, откъдето започваха размъкнати чорапи. Директорът завършваше с изрядни, лъснати до блясък черни трандафори, подковани с налчета отпред и отзад.