— С него! — нареди той кратко, скръсти ръце на задника си и се повдигна на пръсти.
— С мен! — повтори заповедта Парасков към Германа. — Имаш право да бъркаш по които си искаш джобове.
Повечето от момчетата стояха все още голи до кръста, стиснали под мишници дрехите си, останалите бяха облечени криво-ляво — един по потник, друг по риза. Кротувахме си мълчаливо, застинали като в някакъв паноптикум и никой не можеше да срещне погледа на другия, защото всички гледахме с тих ужас щръкналите уши на Германа. Той имаше изключително жалък вид.
— Започни! — придърпа първия от първата редица Парасков.
Германа дръпна ръката си като опарен, но Парасков безмилостно го подпря отзад, накара го насила да пъхне пръсти в горното джобче на куртката, а след това и в другите два джоба. При втория ситуацията се повтори в малко по-омекотен вариант, при третия Германа вече сам започна да човърка из дрехите, продължавайки нататък с почти професионален опит. Постепенно погледът му си върна обичайната твърдост, ушите му поомекнаха, заприлича на себе си. Втората редица пребърка за учудващо кратко време, недоверието и озлоблението му растеше просто пред очите ни. После мина два пъти по третата и два пъти по четвъртата редица, докато накрая стигна до последния от петата редица. До мен.
— Няма ги — сбърчи нос Германа и обърна глава към Парасков. — Потънаха в земята.
— Как така ги няма? — наежи се учителят по физкултура. — Още не си преровил Иван.
— Е…
— Какво „Е“?
— Тук не могат да бъдат.
— Защо? — Парасков мина две крачки напред и се изправи зад мен с ръце на кръста. — Значи във всеки от нас могат да бъдат, а в Иван не могат да бъдат? Значи всички ние сме потенциални крадци, само този тук е чист като сълзица? Ровичкай! — зина с цяло гърло той. — Ровичкай най-основно, че те утрепвам на място!
— Извинявай! — посегна към горното ми джобче Германа. Там имаше една цигара, но пръстите му се направиха, че не я виждат. После с две ръце бръкна в двата ми странични джоба и моментално прежълтя като лимон. Стана си чист китаец — обличай му дочените дрехи и го пускай да работи в комуната.
— Какво ти има, бе? — протегна глава през рамото ми Парасков. — Намери ли?
— Не — едва разлепи устни Германа. — Само една снимка.
Сега беше мой ред да се окитайча и аз го сторих на секундата. В джоба ми не можеше да има никаква снимка. Каквато и да било снимка. До този момент бях се снимал доброволно един-единствен път, колкото да получа документ за самоличност. Изпитвах органическо отвращение към запечатания миг, най-тежко изпитание в живота ми бе разглеждането на семейните албуми. Но снимка все пак имаше.
— Дана — вдигна я високо да видят всички Парасков. Обърна снимката по гръб и отчетливо прочете: „На Слънчевото момче с любов. Д.“
В първия момент си помислих следното: ето, мой човек, така горе-долу изглежда смъртта! Не е толкова страшно. За миг мярнах Германа и прочетох в погледа му абсолютно същите думи. Дори с една идея отгоре: Земьо, отвори се! Но нито моят, нито неговият въпрос се уреди. Останахме си да стърчим един срещу друг пред очите на цялата гимназия, остана си и Парасков със снимката в ръка, малко поуплашен, малко стреснат от собствената си низост, съвсем малко. Имаше наистина някакво всеобщо объркване, но то мина като пролетен вятър.
— Дай тука снимката! — защипа я с два пръста директорът Цончев, после високо разпореди: — Всички по класните стаи, Дана при мен!
Дана се отдели от редиците моментално, вирна брадичка и, без да бърза, закрачи пред директора, другите се намъкнаха подир тях в сградата на гимназията, само нашата окаяна паралелка остана в разреден строй пред централния вход. Геносе Тишлер ни помъкна сломен към църквицата, от цялата му арийска гордост беше артисало колкото за едно малко арийче. Настанихме се криво-ляво по чиновете, извадихме тетрадките и зачакахме бурята. Аз стърчах като гръмоотвод над всички, готов да поема светкавиците, както би било редно, Попеско подсмърчаше до мен, зачервен повече от всякога, отпреде ми се мяркаше потният тил на Джеки. Стараех се да не мисля за нищо, най-малко за Германа, а Германа правеше всичко възможно да му обърна секунда внимание. Ушите му отново щръкнаха като на куче, снишкаше глава зад гърба на Първан и тихо подвикваше: „Ханс, ей Ханс!“ По едно време протегна крак и силно ме ритна в глезена, после яростно откъсна лист от тетрадката си, надраска нещо по него и ми го подхвърли. „Пребъркай си сам джобовете! — пишеше там. — Пребъркай ги и ще ме разбереш!“