— Кой? — скочих. — Къде е?
— В лечебницата, бате, болна — хукна пред мен Джеки. Въртеше смешно глава ту наляво, ту надясно, опитвайки се да ми обясни: — Начи, обърнах земята и небето обърнах, начи, да те открия! — но аз не го слушах, нито пък го виждах, в крайна сметка пред стационара дори го прегазих, за да се намъкна вътре, прескачайки смаяния поглед на току-що излизащия Парасков.
Дана полулежеше, полуседеше, подпряна на две възглавници, завита с две одеяла, облечена с бял мохерен пуловер върху нощницата. Когато влязох, извърна леко глава и притвори клепачи: „Седни!“ Пръстите на ръцете й слабо потрепваха, отънели някак си отведнъж, лицето й отразяваше матово мижавата светлина на електрическата крушка. Седни!, повтори Дана, не се притеснявай, да, да, настаних се в нозете й аз, лежи си спокойно, това са носни кърпички, проследи погледа ми тя, носни кърпички за еднократна употреба, а, виждал съм, излъгах веднага, виждал съм, ами просто така… В стаята имаше още едно момиче от малките класове, беше се свряло цялото под одеялото на съседното легло и от време на време тихо въздишаше.
— Налей ми чаша вода! — помоли Дана, после накваси една от кърпичките за еднократна употреба, дръпна леко одеялото на момичето и я лепна на челото му. — Цялата гори от температура.
— Да, да — съгласих се аз. — Грип.
Прозорецът към улицата висеше леко открехнат, чуваше се сподавеното покашлюване на Парасков, а по-надалече — високите гласове на прибиращите се в пансиона ученици. Да затворя ли?, попитах, не, не, махна с ръка Дана, нека да влиза чист въздух, остави го така! Ето сега, помислих си изведнъж, в този момент нещо ще ми стане ясно, сега, рекох си, ще ми стане ясно нещо, което вече толкова време не мога да разбера. Представих си съвсем отчетливо далечния дом на Дана и самата Дана, настинала като сега, легнала с книга в ръка върху големия диван в хола: единствената светлина идва от огромния абажур с позлатени ресни зад главата й, някъде в ъгъла тихо мърка радиото. Краката на Дана са завити до коленете с родопско одеяло на два ката, под кръста — електрическа възглавница. Къде ли бях виждал това чудо, май на някаква реклама именно за електрически възглавници… Представих си ослепително бялата кухня и майката на Дана, спретната в синя (защо пък синя?) домашна престилка с много джобове, загрижено свела глава над печка с газови котлони, където сърдито ври чай, вероятно китайски или пък индийски, или нещо подобно, на масата зад нея вече са приготвени бисквити и предписаните от лекарствата на фирмата „Байер“ — тази реклама помнех от едно списание за кухненски мебели. Представих си светлосиния мерцедес, чух дори острия писък на гумите му по асфалта, после видях слизащите от него баща и син с ракети за тенис, загорели от слънцето, свежо уморени от току-що приключилата игра, тръгнах с тях през антрето, където те захвърлиха ракетите и бодро подвикнаха: „Мама, готова ли е вечерята?“, за да продължим заедно към познатия хол с Дана на софата, сега обаче седнала и гальовно протегнала ръце: „Папа, болничка съм.“ — всичко това все в стила на „Дер Шпигел“ и „Некерман“.
— Снимката — обади се Дана. — Аз пуснах снимката в джоба ти.
Чух я много добре, дори за миг потръпнах от изгарящия блясък на очите й, но вече не можех да спра, продължих да разлиствам с наплюнчени пръсти луксозните страници на нейния живот и колкото повече ставаха те, толкова по-близо чувствах онова нещо, което щеше да ми стане ясно. Затискаха ме отчайващо нелогични спомени, обелки някакви от съвсем скорошно минало: един съвсем фин, почти незабележим белег на коляното, за който цялата гимназия знаеше, че е менискус, опериран в Мюнхен; великолепни ръкавици от боброва кожа, захвърлени на тревата до баскетболното игрище; кон, по-скоро снимка на разкошен кон, навел покорно глава, за да може мъничката Дана да хване юздите му.
— Онемя ли? — повдигна се на лакът Дана. — Аз надписах опази снимка, която намериха в джоба ти.
— Знам — казах, после станах и тръгнах като сомнамбул подир изплъзващото ми се „нещо“. — Знам — казах и на Парасков, оплюл целия вход пред стационара, яростен в пророкуванията си: „Ох как искам по-бързо да пораснете, как само ще ви мачка, мачка, мачка животът!“ — Знам — казах и на маестро Найденов, стъпил широко пред вратата на пансиона, запотен, раздърпан, вдигнал над главата си два пръста с димяща между тях цигара: „Ти ще играеш Холдън, запомни това, ти и никой друг!“ — Знам — повтарях си до припадък, вече заврял глава под възглавницата. — Знам, знам, знам! Знам всичко!