— Не знам! — разпери ръце директорът. — Направо не знам…
— Ти чувал ли си за другаря Димков бе, келеш? — скочи изведнъж инспекторът. — Ама аз, аз съм си виновен, аз съм за убиване, дето послушах оня палячо Найденов и не те изхвърлих, когато му беше времето… Върви се оправяй сега… Цончев, те кога пристигат?
— Днес. Всеки момент — вяло отвърна директорът. — Е, това е… — разроши косата си инспекторът. После отново седна на дивана и подиря с длан брадичката си: — Значи Дана…
Едва сега разбрах кой е другарят Димков, пък и изобщо за какво говорят.
— Не е Дана — казах. Гърлото ми беше пресъхнало, но все пак се чуваше. — Дана няма нищо общо.
— И със снимката ли? — усмихна се инспекторът.
— И със снимката.
— Слушай сега, Иване, или какъвто ти викат там — плесна с ръце той. — Слушай ме внимателно! Значи засега решаваме въпроса така: ще ми напишеш най-подробно на един лист всичко — и за чина, и за оная история в столовата, и за Ростислав, и за напускането на пансиона… Без снимката и без да споменаваш никъде името на Дана. За Дана и за снимката ще ми напишеш отделно. Ясно ли е?
— Дана няма нищо общо — повторих. — Не закачайте Дана!
— Как така на отделен лист? — сопна се директорът и изведнъж придоби човешки вид. — Как може истината да се дели на две? Тя е една! Цялата истина! Аз всеки ден на това ги уча, за мен всички деца са равни! Поне докато са в училището!
— Какво училище бе, Цончев — изгледа го пренебрежително инспекторът. — Котило на развратници: И убийци. Как може най-здравият момък да се удави! Пет години плува сам, един път отиват двамата и… Сядай! — посочи ми бюрото инспекторът, но аз вече бавно отстъпвах към вратата. — Стой! — хвърли се към мене той и сигурно щеше да ме хване, ако не бях се изхитрил да отворя вратата. — Върни се! — развика се инспекторът подире ми и гласът му ме настигна чак до портала.
Вторник следобед и след това
Този път бягах наистина, бягах където ми видят очите, без мисъл, без чувство, с разтреперана, свита на топка душица. Алеята към реката почваше почти от центъра на града, свих по нея, после се отклоних по някаква пътечка, която водеше към изоставени преди години от дърварите бараки, заврях се в тях и едва когато се отпуснах на попиляното по пода сено, усетих колко е студено. В бараката духаше отвсякъде. Примъкнах се към един от ъглите, там намерих захвърлен чувал, завих се с него и така дочаках вечерта. Тогава започнаха да ме търсят.
Първо чух уплашения, подрезгавял глас на ученика Костов: „Ханс, ей, Ханс! Ханс, обади се!“, след това през един от процепите мярнах геносе Тишлер и възпитателната Бицевска — облекли дрехите си надве-натри, запотени от тичането, тревожно шарещи с очи по гористия склон към реката. „Ханс, ей, Ханс!“ — викаше ученикът Костов. „Иване, покажи се!“ — молеше Бицевска, „Иван, чакам те!“ — въртеше глава по всички посоки Тишлер и аз болезнено разбрах, че тези хора наистина се тревожат за мен, че може би дори ме обичат и че именно това е най-страшното. Търсеха ме и на другия ден от сутринта чак до мрак, ходиха до канала, който отвеждаше водата до юзината, спряха и самата юзина. Не се показах, излязох от бараката на третия ден. Те сами ме подсетиха, тичах по алеята към мястото за закаляване на Ростислав, стигнах бързо или бавно, какво значение има това, скочих във водата в движение и се оставих на течението. Просто като дънер, като клечка кибрит. Усетих решетката едва когато се блъснах в нея, каква е тази решетка?, мина ми през ума, после се сетих, да, сложили са вече решетка, хванах се за нея и съвсем ясно и отчетливо видях пътя, по който Ростислав бе минал за последен път през живота си и по който аз никога нямаше да мога да мина.
— Пуснете ме! — изкрещях. — Искам да изляза!
Неделя
Найденов се оказа добър режисьор, пиесата наистина имаше голям успех. На премиерата лично директорът Цончев ми връчи букет цветя. Междувременно синият мерцедес, с който докараха Дана, дойде още веднъж — този път, за да я откара. Някой ме посочи на баща й и на брат й, посочи ме с пръст: „Ей този там!“ и те дълго ме гледаха със спокойно, ледено, овладяно презрение. Гледаха ме всъщност, докато се стопих, станах на локвичка. После изведнъж заваля силен дъжд, проливен и яростен. Биеше на приливи и отливи по стената, по стъклата, след това се оттегляше за миг и в един от тези мигове аз чух името си: „Иване-е-е!“, викаше ме Дана. Синият мерцедес беше спрял точно пред директорския кабинет, бащата на Дана тъкмо отваряше задната врата и напъхваше вътре мократа, раздърпана, разчорлена, обезумяла Дана. Отстрани чинно стоеше Марина с куфарчето на Дана в ръка и кой знае защо ми се стори съвсем суха. Сякаш дори дъждът я заобикаляше.