Хукнах като луд по стълбището. Когато излязох на улицата мерцедесът вече тръгваше, Дана се опитваше със сетни сили да отвори своя прозорец и последното, което видях от нея, бяха очите й. Отиде си така, както бе дошла.
Марина се върна на нашата маса в столовата, Германа и Попеско я приеха като свой човек. До зимната ваканция оставаха десетина дена. Джеки нарисува на дъската влакче с локомотив и десет вагончета и всеки ден започна да трие по едно от вагончетата. На четиридесетия ден от смъртта на Ростислав директорът разреши да разлепят некролози. „Ще те помним винаги!“, пишеше под снимката му. После Джеки изтри и последното вагонче от влакчето, остана само локомотивът, с който всеки тръгна към дома си за десетина дена, а когато се върнахме, пансионът беше вече затрупан с дебел, навеян на преспи около оградата сняг и цялата тази история бе забравена.