— Я кажи, Костов — събирайки в шепа попилените корички от баницата, бодна най-сетне малките си очички в моя съученик той, — я кажи какво точно пошушна на Иван?
Иван бях аз, а също така — Ханс, Брънджи, от лорд Бръндейдж и Слънчевия, заради сламената коса.
— Напомних му, че днес е дежурен, другарю директор невъзмутимо отвърна ученикът Костов.
— Ти, Костов, няма да се отучиш да лъжеш никога, но и аз няма да престана да ти го напомням — изтръска си ръцете над кошчето за боклук директорът. — Затова ще ми напишеш едно писъмце до майка си, за да знаят там, у вас, за твоите безобразия и ще ми дадеш да го подпиша. Свободен си.
— Аз го имам готово, другарю директор — посегна ученикът Костов към вътрешния си джоб, където държеше в резерв десетина подобни писъмца с празно място за евентуалното провинение, но директорът го прекъсна:
— Ново, Костов, ново! — затвори вратата зад гърба му и се обърна към мен: — Та какво казваш ти прошепна твоят приятел?
— Напомни ми, че съм дежурен — смънках аз. Никога не обичах да оставам насаме с директора. — На мястото на Верка.
— Ето — щракна с пръсти директорът. И зарадван повтори: — На мястото на Верка. Едно е да ти напомнят само, че си дежурен, съвсем друго е, ще се съгласиш с мен, на мястото на Верка! Благодаря ти, Иване, много ти благодаря, добро, честно момче си ти! Иди сега, учи се, не давай ухо на костовци. Първия час понятия ли имате?
— Понятия — потвърдих съвсем объркан аз.
— Иди, иди, хубаво е, че ми каза истината — избута ме директорът с мазната си ръчичка. Оставаше още служебна благодарност да ми изрази или орден да ми връчи.
Точно в този момент слънцето проби и освети целия град. Беше само за миг, като че ли някой каза: я сега се подредете — реката, покритият мост, скалата, паметникът до нея, готово! Слънцето изгасна моментално, скри се зад плътните облаци и от прекрасния изглед преди малко не остана почти нищо. Сякаш ми показаха наведнъж една и съща снимка сега и след двадесетина години, вече потъмняла, посивяла, загубила, контраст. Стана ми още по-криво от малодушното ми държане в директорския кабинет и от съмнителните хвалби на директора, не ми се влизаше в клас и тръгнах към парка. Той беше малък и зле поддържан, две алеи и десетина пейки — нищо друго, но дърветата му бяха стари, с дълбоки корени и огромни корони, клоните им се преплитаха в странни арабески и според сезона шумяха ту тъжно, ту тревожно, ту тайнствено и нежно. Откъм града към парка се издигаше зидана стена, стигаща на места до три-четири метра, заради нея гимназията си бе спечелила печалното прозвище „Бастилията“. Тя завършваше в горния си край с изоставен, кой знае кога употребяван свинарник, там пушеха учениците от по-малките класове. По-големите ползваха направо тоалетните. В другия си край стената имаше шахта за боклук. През нея можеше да се избяга в неделен ден или след вечерна проверка да излезеш по тъмно или да се прибереш, ако си закъснял. Централната алея слизаше към стената точно по средата.
— Ханс! — чу се някъде от свинарника, после през прозореца му се показа луничавата глава на ученика Костов, скри се и почти веднага се появи на вратата: — Ханс!
Паркът беше празен, но за всеки случай го огледах още веднъж. Не ми се искаше да заставам отново пред директора.
— Влизай де! — придърпа ме нетърпеливо ученикът Костов. — Какво му каза?
— Същото — взех цигарата от ръката му аз. Димът ме замая, отпусна ме, върнах цигарата и потърсих място за сядане.
— Ето — подаде ми тухла ученикът Костов. — Тука ти е грешката. Верка е табу, не разбираш ли, тя е вече майка, има си детенце, а това е неприлично, недопустимо от всякаква гледна точка!
— Още не мога да си го представя — признах.
— Да не мислиш, че те могат — изкикоти се ученикът Костов. Смехът му беше къдрав като винетка, отрязана и в двата края. — Объркани са като пилета в кълчища, затова се правят на ударени. Интересно дали ще уволнят директора — започна да си прави сметки Костов. — Или да пращам писмото?
— Пращай! — станах аз. Не ме свърташе на едно място. — Вашите и без това не ги четат.
Влязохме в клас, минута преди да бие звънецът. Геносе Тишлер вече бършеше тебеширените си ръце, привършвайки поредната тема „ОПТИКА И ОПТИЧНИ УРЕДИ“ с размишления около злоупотребите на църквата с откритията в тази област, „злоупотреби, ученици, възможни преди всичко поради крайното невежество на масите, което, без съмнение, не е чуждо и на вас, затова утре, запомнете, утре, ще бъдете изпитани всички по предадената тема! Свободни сте.“ На нас той не обърна никакво внимание, дори не ни покани да седнем, това беше неговият метод за наказание, прилаган винаги след повикване при директора. Когато провинението не излизаше извън границите на класа, оставаше в домашен кръг, така да се каже, геносе Тишлер прибягваше към друг, значително по-мъчителен за потърпевшия прийом — нравоучението. Говореше тихо и дълго, с долепени до ухото ти устни, докато накрая съвсем забравиш какво точно си направил и какво не трябва да правиш повече. Сега обаче ние бяхме лепнали петно върху чистата му бяла престилка на класен ръководител пред цялата гимназия и макар че след огромното леке след вчерашното произшествие с Верка то едва се забелязваше, геносе Тишлер, слава богу, ни остави на мира. Както и целия клас.