Всъщност ето как изглеждаше той в идеалния си вид:
| Черна дъска | ||
| Катедра | Врата | |
| Прозорец | Станка и Цанка | Дебелия Динко и Стефка |
| Ростислав | Райна и Генадия | |
| Фери и Нина | Първан и Анастасия | |
| Олтар | Попеско и АЗ | Германа и Фют |
| Джеки и Верка | Ученикът Костов и Роза | |
| Бабата и Лелята | ||
| Печка | ||
| Прозорец | ||
Пред църквичката имаше още малка пейка, стъпила с предните си крака в нещо като градинка и встрани от нея, към корпуса на гимназията, склад на учителя по трудово обучение. Там също пушехме понякога.
Класът се изниза като връв подир геносе Тишлер, междучасието обикновено се прекарваше на пейката, с нас останаха само Германа и Попеско.
— Сядам да попълвам писмото — обяви ученикът Костов. — Давайте идеи за провинение!
— Говоря в строя — предложи Попеско. Кротката му душица винаги се нагаждаше към изискванията на учителското тяло.
— Бездарно — отметна луничавата си глава ученикът Костов. — Друго?
— Шушна в строя — изсумтя Германа. Той пък беше буквалист човек — както си е, така да се пише.
— Тука има нещо — вдъхновено вдигна писалката си ученикът Костов и яростно я забоде върху листа. — Шушумуша и дисциплиноразвалям строя! Идеално нали!
— Добави също, че иначе си добре и че редовно си изяждаш закуската — рекох аз. Ученикът Костов беше омръзнал със своите шашкънии не само на учителите, но и на нас. — И пиши, че веднага съм изтропал на директора какво си ми шушумушил!
— Ами! — изненада се Костов. — И олекна ли ти на душичката?
— Не. Защото не му казах цялата истина.
— А, ти си знаеш — измъкна се някъде изпод чина си Ростислав. Не бяхме го забелязали до този момент, сигурно пак бе правил част от обичайните си йогистки упражнения. — Четвъртинка, осминка… някаква част от истината. Баща ти от малък те учи как се става шеф.
Посегнах моментално да го ударя, но Ростислав ми хвана ръката и в движение я закова за чина.
— Нали знаеш, че мога да те смажа! — погледна ме право в очите той и после с рязък удар на главата ми сцепи веждата.
— Вай, другарчета, господа, приятели! — развика се Костов. — Геносета, милички, да не виждам кръв!
— Седи мирен! — натисна го на чина му Германа, после стана и спокойно изтласка Ростислав от стаята. След това старателно изстиска гъбата и почисти дъската вместо мен. Аз наистина бях дежурен.
Във вторник, веднага след обяда, гимназията се строяваше още един път за колективно посещение на кино. Ходехме под строй, с песен, водеше ни обикновено учителят по физкултура Парасков. Нисък, прегърбен от слабост, целият на възли, Парасков подскачаше около нас с незапалена цигара в ръката, плюеше, където свари и ту го удряше на молба, ту крещеше като настъпен:
— Момчета, айде тука редичката да оправим, да не се караме сега, чувате ли вие там, имате ли уши, мирно ви е подадено, момичета, вие поне сте по-разбрани, прибери корема в средата, какво си го изпъчила, още, още малко, мирно, пу, пу, пу, дай тон за песен!
Директорът приемаше строя пред изхода на гимназията, без неговия последен поглед нямахме право да излизаме, но този път ме се виждаше никакъв. Парасков изскочи отпред с вдигната ръка, обърнал лице към нас замарширува на място и спря челните редици, задните се блъснаха в тях, строят се залюля, поразчупи се, но все пак запази горе-долу приличен вид и също замарширува на място.