— Раз, два, три, стой! — рязко свали ръката си Парасков, очертавайки с длан във въздуха нещо като елипса и веднага хукна по редиците: — Оправи се! Подравни! На един лакът разстояние от другаря си встрани, на два отпред! Мирно! Свободно!
Веднага след командата „свободно“ строят започна да излъчва на импулси тихо жужене и уж никой не говореше, уж никой нищо не знаеше, чу се, че директорът забранил. Само това — заради Верка забранил. Парасков също беше неспокоен. Плюеше повече от обичайното и начесто поглеждаше към прозореца на директорския кабинет, влизаше и излизаше от портиерската будка или пък заставаше встрани от нас, мрачно загледан в обувките си. Часът, определен за начало на прожекцията мина и замина, жуженето съвсем затихна, строят мълчеше, изтръпнал от дългото стоене. Навремени само някое момиче изтичваше до Парасков, говореше му тихо нещо, Парасков кимваше мълчаливо и момичето се прибираше в пансиона, сподиряно от завистливите ни погледи. Чакахме.
Директорът се появи едва към три часа. Излезе от къщичката, в която живееха немските учители, погледна ни бегло и тръгна по алеята към гимназиалния корпус.
— Мирно! — изкомандува ни Парасков и съвсем объркан затича подир него, но директорът дори не се спря, само го боцна с поглед и в движение попита:
— Какво има, Парасков?
— Строил съм учениците за кино, другарю директор.
— Не съм давал такова нареждане — продължи си пътя директорът. — Днес е нормален работен ден и те имат следобедни занятия.
— Но нали вторник… — запъна се Парасков. Вратът му се изду, стана червен, заживя някак си съвсем самостоятелно, извън тялото и главата.
Директорът не му отговори. Изправи се пред входа, там имаше мокър парцал, изтри внимателно обувките си, позагледа ги, после пак ги изтри. След това влезе. В същия момент писна звънецът, строят моментално се разпадна, начупи се като пита, бай Пешо конярят излезе откъм стола с каруцата, тръгна за продукти, на плаца радиоуредбата гръмна, прислужничката се изправи до мокрия парцал и кресливият й глас заглуши всичко.
— Никакви стъпки! Само да съм видяла стъпки по мозайката!
Единствен Парасков не помръдна. Остана си така с червения врат, с измачканата цигара между пръстите и с поглед в земята и сигурно е стоял дълго, защото вечерта това място беше мокро от плюнката му като от дъжд.
Сряда
Притъмня изведнъж, посивя, Бицевска затвори прозореца до катедрата и светна лампата.
— Ще има буря, деца — рече тя, — някой да си е забравил дреха или друго нещо на пейката?
— Аз, аз, — скочи Джеки. Без малко да строши чина.
— Бягай! — скръсти ръце на гърдите си Бицевска.
Джеки изхвръкна като тапа, сурна се по стълбите и точно преди да отвори външната врата, тресна първата гръмотевица.
— Гърми, другарко — върна се той. — Там гърми.
— Бягай, бе! — засмя се Бицевска и тропна с крак по пода. — Ти мъж ли си?
— На бой, на бой! — опули очи Джеки, слезе отново до външната врата, оттам пак викна: — На бой, на бой! — и хукна с наведена глава към пансиона.
Веднага подир него втора гръмотевица едва не събори църквицата — сякаш брадва разцепи небето на две. Лампите примигнаха страхливо, „а де!“, обади се ученикът Костов, те се закрепиха, по след това изгаснаха окончателно. Прозорците съвсем посивяха, помръкнаха. Пред тях растяха тополи, виждахме ги как се огъват от напора на вятъра, как свеждат чела почти до оградата, после нещо затропа по ламарината на покрива, по стъклата. „Градушка“, плесна с ръце Бицевска и ние всички се нахвърляхме да гледаме.
На нашия прозорец имаше строга подредба: най-отпред чоплеше нос дребният Фют, зад него, прегърнати през рамо, надничахме аз, Попеско и Германа, Бабата и Лелята се облягаха на гърбовете ни, а ученикът Костов и Роза наблюдаваха седнали на техния чип. Джеки заставаше обикновено до Фют, но сега той тичаше някъде по вятъра, а Верка никога не ставаше от мястото си. Искам да кажа, преди да ни напусне. На другия прозорец нямаше подредба. Там властваше законът на джунглата, разменяха се реплики от рода на „трътлест шопар“, „дръглива коза“ и прочие, и дори авторитетът на Бицевска не помагаше да се наблюдава поне прилично едно зрелище. Фери и Нина се отказваха най-често още в началото и се завираха в олтара да се целуват, Генадия си сядаше, вирнала демонстративно брадичка към стената, Райна се присъединяваше към нас, а останалите, както се получи и този път, се примиряваха с доминиращото присъствие на дебелоокия Първан.