А зрелището наистина беше смайващо.
Първите ледени топки падаха едри колкото малки орехчета, подскачаха игриво по асфалта и се подреждаха като наниз до двата бордюра. Тъкмо очертаха улицата и започнаха да отъняват, станаха ситни-ситни, сякаш сол се сипеше от небето, въздухът побеля, къщите се скриха, тропотът по покрива спря и вместо него се чу шепот — псссшшшш, псссшшш… Тополите застанаха мирно, листата им леко потрепваха от ударите на градушката. После плисна дъждът, но не на капки, а на ведра, вятърът отново заблъска с юмруци по покрива, бялото на улицата се скри, сгуши се край бордюрите. Всичко, което виждахме — баскетболното игрище, двора, улука, кофата под улука, всичко преливаше. Водата потече свободно като река, помиташе, тъпчеше, преобръщаше камъни, ровеше асфалта. Решетките на водоотточните канали изчезваха, познаваше се къде са били само по леките въртопи над тях. Улицата също изчезна.
Стъклата се бяха запотили от дъха ни, та може би заради това в началото не забелязахме плаващата по водата кола. Чистачките й яростно работеха, предните колела вдигаха високи колкото човешки ръст фонтани. „Ай стига бе!“, проточи врат над главите ни ученикът Костов. Фют протегна малката си ръка и забърса кръглото отворче в прозореца, в отворчето колата се видя съвсем ясно — светлосин мерцедес. На страничното стъкло за миг се мярнаха две големи като маслини и черни като маслини очи, след това колата зави зад ъгъла и влезе в училището.
— Ай стига бе! — повтори ученикът Костов и в същия момент лампите светнаха. — Вие видяхте ли нещо? — обърна се той към другата група.
— Мерцедес, кво! — разбутвайки всички отстъпи централното си място Първан. Сините му очи гледаха така глупаво, че ученикът Костов не можа да сдържи кикота си:
— Тоя па!
— Мерцедес 220-Д, кво! — запени се Първан. Беше мнителен колкото си иска, а схващаше трудно, понякога с часове закъснение.
— Добре де, добре — съгласи се ученикът Костов. — Много си наблюдателен.
— Като слон — добави Германа.
— По местата! — плесна с ръце Бицевска — занятията продължават.
Насядахме неохотно, с втренчени погледи, всеки разлисти някаква тетрадка и така зачакахме звънеца за почивката. Фери и Нина изскочиха от олтара, зачервени до уши, примъкнаха се тихичко до чина си и веднага заровиха глави в учебника по понятия. Косата на Фери стърчеше неестествено към тавана, сигурно от електричеството във въздуха, той се опита няколко пъти да я приглади, но тя упорито оставаше изправена. Двамата се посъвещаваха малко, Фери наклони темето си и Нина нежно плю върху него. Фери разтърка плюнката, косата се слегна малко, Нина пак плю, Фери отново разтърка, докато накрая стана лъскав и загладен като с брилянтин. После Нина подаде гребен на Фери, загърби го, той бодна две фиби в устата си и започна да разчесва косата й за плитки. Плитките сплете сам, но ги вързаха двамата. С бели панделки. Сега оставаше Фери да хвръкне из стаята, за да налови мухи, а след това сдъвкани да ги пъхне в устата на Нина. Нямаше да се учудя.
Звънецът удари най-сетне, до църквицата той стигаше едва доловим като далечен бръм на ято пчели. Бицевска се изправи, ние също наскачахме, Фют дори зае изходна позиция до вратата с преброените за сандвич пари. Дяволитата му главичка се въртеше като на винт, ръцете му постоянно се движеха, правеха нещо, обикновено имитираха елементи от баскетболната игра: или дриблираше, или въртеше кука, или забиваше под коша. „Спри се де!“, тръгна да излиза Бицевска, Фют скочи за топката, рязко отворилата се врата го намери във въздуха и го просна на пода. Бицевска не можа да се сдържи, прихна, закрила с длан устата си, класът също се затресе от смях в най-различни гами — от тънката винетка на ученика Костов до дебелия бас на Първан, само Фют, скочил веднага на крака, гледаше яростно към вратата, където, изрязан в светлото, с мокри до коленете крачоли, пелтечеше премръзналият Джеки:
— Начи, начи…
— Ще ти пръсна тиквата, начи, кретен такъв! — кресна Фют.
Бицевска веднага застана като боксов съдия между двамата и върху разперените й ръце от едната страна се спря налитащият Фют, а от другата — продължаващият накъсаните си обяснения Джеки: