— Начи, другарко, начи, страшна работа! Мерцедес, начи, фон Вестдойчланд, с нова ученичка вътре. При директора са.
— Аз какво казвах? — огледа ни победоносно Първан. Като че ли през цялото време ни беше убеждавал точно в това, което Джеки току-що съобщи.
— Ура! — хвърли тетрадката си ученикът Костов и първи се шмугна зад гърба на Джеки, после тълпата помете и Джеки, и Бицевска, и разгневения Фют, изниза се, сякаш пясъчен часовник обърнаха и в стаята останах само аз — последната песъчинка.
Разтворих прозореца до катедрата, въздухът ме блъсна, студен и мокър. Дъждът беше спрял, водата се оттичаше на тънки жили по измития асфалт, около бордюрите матово проблясваха плитки локвички. Дърветата трепереха съвсем оголели, жълто-червени листа се купчеха около тях като загасен огън. Усетих приятен гъдел в корема си, всичко в мен се отпусна, олекна. Стана ми далечно, далечно, тихо звънна спомен за някакво неясно, съвсем мъгляво, хубаво, прекрасно бъдеще. Домиля ми за гимназията и за малкия град под нея, за тъжните бедра на Бицевска, за Фют и дебелокожия Първан, сякаш не сега бях тук, а се връщах след много години. Краката ми изтръпнаха, трябваше само да се отблъсна леко от пода, за да полетя. Не разбирах какво става с мен. Сега знам — бил съм щастлив.
Четвъртък
Новата ученичка не дойде в нашия клас. Бяхме съкрушени.
Вестта ни съобщи учителката по литература Тонова, по-скоро вметна я в общия поток от напътствия как да продължим часа без нея, тъй като тя трябва да прескочи до своя клас, за да представи едно момиче, току-що пристигнало от Западна Германия. През това време ние да наблегнем на социалните мотиви у Яворовата поезия, спирайки вниманието си по-специално върху стихотворението „На нивата“, а Джеки да го научи наизуст, което ще му помогне да си припомни прелестта на родния език.
— Ама какво става с вас, бе деца? — сама се прекъсна Тонова. — Защо оклюмахте така?
Зад гърба ми Джеки започна да пъшка, да сумти, гърлото му заклокочи, сякаш чешма източваха. Снощи той стоя дълго след бурята, събра старателно в един кашон всички книги, учебници и тетрадки, премете около чина, след това почисти мястото й в олтара и го застла с нова гланцова хартия.
Иван ще отговаря за дисциплината — пръст по пръст изтри тебеширените си ръце Тонова. Брадичката й леко потрепваше от постоянно стягащата се и отпускаща се вратна жила. — Не мога да ви се начудя! Големи сте вече, трябва да свиквате със самостоятелна работа. Иване, ела на катедрата!
Друг път класът едва дочакваше хлопването на външната врата, но сега настроението за големи безобразия беше скършено, известно време дори не се чуваше глас. После Фют не издържа, изпъна врат, имитирайки тика на Томова, провлече едно „ъ-ъ-ъ“ и започна да замеря дебелия Динко с малки топчета хартия, като при всяко попадение в главата му високо обвяваше: „Кош!“. Шансовете на Фют за скандал бяха нищожни, разбира се. Дебелият Динко веднага организира пасивна отбрана, вдигна яката на куртката си и се зарови в учебника, пълничките му устни отчетливо очертаваха буквичките, можеше да се разбере какво чете само по артикулацията. Всъщност той не беше дебел, а кръгъл, къдравата му коса сипеше пърхот като сняг. Пърхот имаше даже по ръкава на Стефка, която седеше до него и с върховни усилия се опитваше да внушава достойнство и респект, демонстрирайки изключително сериозно отношение и към най-малката дреболия. Всичко при нея беше показно. Ето, сега вземам писалката, вземаше писалката Стефка, тя трябва да се държи точно така, а не иначе, тялото изпънато, главата на съответното разстояние, другата ръка, превита в лакътя, придържа тетрадката, писецът пада отвесно върху листа. Изречението завършва с точка, новото започва с главна буква. Преди ядене ръцете се мият. Нощно време се спи.
— Само паста „Идеал“! — изрева ученикът Костов — вижте ми зъбите, като маниста са!
Никой не му обърна внимание. Вечно неразположените близначки Станка и Цанка обявиха със слаби гласчета, че ще прескочат до стационара. Ростислав моментално извади топографска карта и определи маршрута им по азимут. Той тренираше ориентиране и се движеше изключително по азимут.
— Може ли да видя? — вдигна ръка Анастасия. Питаше мен естествено, тя пък се движеше изключително с питане.
— Може — кимнах аз.
Анастасия стана, изтръска си престилката и се понесе към чина на Ростислав като кулата в Пиза. Цялата беше скосена някак си, един перпендикуляр от тила на главата й към пода ясно очертаваше правоъгълния триъгълник, върху хипотенузата, на който лежеше плоското й тяло. Пада, пада!, подскочи Фют, но този път Джеки не го подкрепи. Анастасия прекоси стаята без обичайните си подпирачки. Джеки дори не погледна какво става, нещо нечувано, — от излизането на Тонова той не беше мръднал. Седеше мрачен на чина, стиснал с две ръце главата си, вардеше някаква мисъл да не избяга.