— Бате — реши се най-сетне той, — ми аз, такова, куто идвам също от Германия, що не съм с един клас по-нагоре?
— Защото си тъп, моето момче — нежно приглади облите си като дини гърди Роза. И приключвайки часа по литература, както всеки ден по това време, първа съобщи: — Деца, време е за обяд! Има свинско със зеле и малеби.
В стола се нареждахме като овце за доене, Джо тропосваше нагоре-надолу по редиците и ни подкарваше към шубера на съмнителен немски, гарниран повече с български думички:
— Шнелер, шнелер! Без много шпрехен!
Здравото му око постоянно сълзеше, той го бършеше с носна кърпа, после със същата кърпа попиваше потта от голото си теме и от ръцете си.
— Нихт шпрехен, казах!
Аз си чаках реда, притиснат като сандвич между Германа и Попеско. Германа почукваше с пръст стъклото на прозореца, дразнеше една сънена муха, за да влезе в паяжината, отзад Попеско сърдито мърмореше: „Що мъчиш животинчето?“, потриваше нос и лакомо попиваше миризмата на свинското. „Я скивай!“, сбута ме той. Опашката леко мръдна и зад ъгъла се показа новата ученичка. Виждах я за първи път.
— Само по три филийки хляб, бите! — обади се Джо.
Беше с чиста, светлосиня престилка, слизаща малко над коленете, около врата й светеше ослепително бяла якичка, върху която се виеха тъмни, меко начупени коси. Лицето й също беше тъмно, мургаво, с нежна, гладка кожа, с хубаво очертани, чувствени устни и прав нос, но то почти не се забелязваше от очите. Никога не бях срещал толкова наситено, блестящо черно. Гледаха предизвикателно и същевременно любопитно, разгръщаха ни един по един, надничаха във всеки от нас, но самите те не издаваха нищо. В тези очи не се потъваше, а се падаше като в кладенец. И аз паднах.
— Чувате ли? — кресна Джо. — Защо вземате по пет филийки, когато не можете да изядете дори две?
Марина тъкмо влизаше в столовата, подскачаше с чарлстонова стъпка вдигнала цвете в ръката си и стиснала книга под мишница. Пред гишето за хляб отброи точно пет филийки. Красивата й глава с разпилени до раменете й прави коси остана за миг в контражур и обърната в профил се запечати като върху обратната страна на монета.
— Гладна съм, татенце — продължи да танцува тя към шубера, без да обръща внимание нито на Джо, нито на опашката. Тялото й трепереше отдолу-нагоре и отгоре-надолу, сякаш лек вятър подухваше ту от едната, ту от другата страна на тиха вода. — Гладна съм!
Джо моментално приложи коронния си номер, обърна се към нея с невиждащото си око и се направи, че не забелязва нищо, но този път Марина го пренебрегваше пред цял кош свидетели и ще не ще, възпитателят трябваше да се намеси:
— Ахтунг! — попи с кърпата потта от темето си той. — Ако има други абитуриенти, които бързат, да минат. Другарят директор е разрешил за абитуриенти.
— Аз не бързам, татенце — завъртя се на палци Марина и направи лек кникс. — Аз просто съм гладна.
— Яж де! — навири глава Джо. — Нали ти разреших, какво ми разиграваш театър?
— Благодаря, татенце — изпънала крак напред, направи дълбок поклон Марина. — Колко сте груб само!
Опашката се раздвижи, зашумя, в дъното се чу къдравият смях на ученика Костов. Марина явно прекаляваше. Джо поначало си беше вечно тлеещ огън, но сега тя хвърляше в него газ с шепи. Дори лелките от кухнята престанаха да разсипват. Любопитните им носове се лепнаха на стъклото, забрадките им се свлякоха и заприличаха на пионерски връзки. По сценарий Джо би могъл да прекъсне обяда и да изхвърли Марина от столовата, неговата роля имаше значително повече текст и даваше широко поле за творчески изяви, но той играеше бездарно, може да се каже страхливо и докара нещата дотам, че или трябваше да слезе позорно от сцената, или, ако остане, да бъде само неравностоен партньор.
— Груб съм — защити се Джо с разтреперано гласче. — Храня триста човека, а не една абитуриентка.
— Момиче като мен трябва да бъде винаги добре нахранено! — прозирайки далеко в бъдещето, бодна цветето на гърдите си Марина. После рязко се обърка към шубера и така си остана, само с идеята за още една крачка, подпряна като с ръка от блестящия поглед на новата ученичка.