Елин Пелин
Вдовец
Рано една света неделя по черковната улица на горското селце Брестак бързо премина непознат полянин, прескочи с тоягата си малката вадичка и в недоумение спря на широкия мегдан сред селото. Тук постоя, огледа нерешително бездомните дворища наоколо, като че търсеше нещо, и се замисли.
Беше хладна и ясна есенна утрин. Тънка първа слана сребреше покривите и буренака край пътя. Над високите и тъмни гори на изток се пръскаха силни слънчеви зари и чистото небе и сънната земя умилено гледаха нататък. В селото се чуваха будни гласове. Две-три босоноги подевки подгониха към къра закъсняла стока. Непознатият ги запита нещо, но те не чуха и заминаха с весел вик.
Полянинът остана усамотен и чужд и пак в недоумение се заозърта наоколо. По белите и тесни беневреци и по синия долакатник, облечен въз дебела конопена риза с високо незакопчано огърле, личеше, че той е от далечните полски села. Надвесените над устата му широки и на края подстригани мустаци и потните му кичури коса, които се подаваха изпод голямата капа над ушите му, бяха прошарени и явно говореха, че той е прехвърлил четирийсетте. При всичко това той беше прав, напет, пременен и обръснат като ергенин.
Дълго време той се вайка по мегдана като слисан и нерешително тръгна на няколко пъти из тесните улици, влачейки голямата си тояга, и пак се връща. По пътя минаха хора и любопитно го изгледаха, но той не запита никого за нищо. Отнейде изскочиха немирни дечурлига, съгледаха го и почнаха да го закачат:
— Шоп! Шопе, куку!
— Шопа копа ко-па-ня! — запя едно.
— Мълчете бре — викна им шопът, за да излезе от неловкото положение.
Децата се изсмяха и почнаха да викат по-високо:
— Шопе, куку! Шопе, куку!
— Бре мажко — обърна се той към едно от децата, — ке ти дам левче, да ми кажеш дека живее Мариница!
Детето го изгледа и като не разбра нищо, скри се зад една вратничка.
Из улиците се подаде стар, наведен воденичар, брашнен от горе до долу.
— Добро утро, байо, да не би да дириш някого? — каза воденичарят, който, види се, разбра положението на чужденеца.
Шопът приде близо и някак виновно заговори, като чукаше едно камъче с тоягата си:
— Диря! Ума си диря, старче. Тя, моята, никому господ да не дава.
— Що? Нещо по неволя? — попита воденичарят.
— Неволя ами, нали знаеш що гони сиромашията? — отговори селянинът и като наведе глава, попита засрамено:
— Дека живее Мариница?
— Мариница ли? Коя Мариница?
— Мариница — вдовицата — отговори шопът и се изчерви.
Воденичарят наведе глава и замислено заговори на себе си:
— Коя ше бъде тая Мариница? Ти познаваш ли я отблизо?
— Ка-ще да я не познавам — познавам я! Ниска такава, дебела, много се смее — обясни повече с ръце шопът.
— Те, жените, всички се смеят — рече весело воденичарят.
— Тя ми разправя дека седи, ама съм изумил. От отзаран се лутам като щур и не мога да се оправа. Срещу моста, през мегдана, у бела висока къща с джамлии прозорци — почна да обяснява шопът. — Стоя и се чудя. Гледам: мост има, мегдан има и къща има срещу мегдана, ама не е нито бела, нито висока. Нали това е село Брестак?
— Селото е това, брайно, ама Мариница — такова име в селото ни няма. Па и вдовица няма, да ти кажа.
Воденичарят седна на един камък, почна да си пълни лулата и се замисли. Бръчките по напудреното му старческо лице сякаш се изопнаха. Той погледна шопа, който стоеше с наведена глава край него и замислено чукаше камъче с тоягата си, и рече с въздишка:
— Навъдиха се болки, брайно, навъдиха се много, та не знам. И какви лоши болки — влезе ли вкъщи, мори, не жали ни мъж, ни жена, ни деца! От две години насам, брате, мрат, ама как мрат! Гинат сиромаси хора! И пак, да видиш, само една вдовица има в селото!
— И по нас са малко, старо — въздъхна шопът.
— Навсякъде една кукувица кука!
— Навсякъде една кука! — заклати глава чужденецът и замига, като че ще заплаче.
— Мрат сиромасите, мрат, а сиромашията си живее — не свършва се.
Воденичарят млъкна и затегли силно от лулата. Шопът устреми замислен поглед към нивята и баирите, над които отдавна беше паднала есенната тъга, и не отговори. Слънцето разтапяше вече сланата и лицето на земята беше скръбно и мокро като лицето на жена, плакала над своите хубави спомени.
— Ти отдека си? — попита след дълго мълчание воденичарят.
— Отдалеко, дядо — чак от Ханчетата.
— А-ха, знам. Е, защо ти е тая Мариница?
— Нещо закачка имаме — рече с въздишка шопът и настави с тъжен глас: — Ходила бе на пазар у града, па нощуваше на хановете. Случих се и аз, човещина, знаеш, заприказвахме се. Разправи ми тя — вдовица била, така била, онаки била. Е, рекох, що? — И аз съм вдовец. Никому господ да не дава, дядо! Умря ми жената, остави ми ситни деца на главата, па ух, па леле. Дирих да повторя, ама зема ли те някоя — всяка се напарила. Питал Мариница: няма ли по вашенско да се намери някоя, да се привие, та и аз човещината си да видя? Макар и да е от чернодрешковците, й викам. Знаеш, шегувам се…