— Е? — погледна го воденичарят.
— Ще се намери, каже тя, защо да се не намери. Те и мене човек да поиска, и аз ще ида — не може самичка.
Шопът млъкна. Старецът потегли пак силно от лулата и рече замислено:
— Коя ли ще е тая?
— Аз я гледах, гледах, па ми хареса. Пълна такава, здрава, едно весело лице! Само очите й някак влажни, влажни и жаловити. Какво, помислих си, може тя да ми е на късмет! Па взех, та й рекох: те така и така, викам, ако искаш, що имам, половината на тебе ще препиша — да се вземем. Да ми гледаш дечицата, да позаякнат барем при майка. То мащеха не е като съща, ама какво щеш му? Ела зло, че без тебе по-зло!
— Не е като съща, брайно — въздъхна воденичарят.
— Съгласи се жената — поде пак тъжно полянинът. — Заръчвам аз вино, та се черпим, черпим всички там, що бяха, па й дам една фаша царвули и една стотарка…Като хора, знаеш — да се знае, що е речено и казано. Изпратих я като своя, що има дума.
— То добро. Добре сте направили.
— Думата беше ни за днес — да дойда да я взема у село, както що си му е реда.
— То се знае. Добре си направил, синко! Ами коя ще е тая вдовица? Не познавам такава…
Шопът въздъхна дълбоко.
В това време пусна черква и из улиците почнаха да минават на купчинки мъже и жени. Чужденецът се изправи и като се подпря на тоягата си, почна внимателно да изглежда жените.
А старецът си повтаряше нисичко:
— Коя ли ще е тая Мариница?
По едно време шопът го бутна по рамото и като му посочи няколко минуващи жени, рече:
— Не е ли оная-е — средната?
— Коя? Ниската ли? — рече старецът и се вгледа. — А-а. Е, нея викат Мариница, ама тя не е вдовица, има си мъж.
— Тя е — тя — рече шопът. — Има мъж, а? Бре, тя ме е излъгала!
И той се хвана за главата като треснат, па извика с отчаян и жален глас:
— Ами парите ми? Стоте лева?
И като тръгна бързо към жените, завика:
— Маринице! Маринице!
Мариница спря, погледна го и без да проговори, забърза напред.
— Чакай, чакай да се разправим — не бързай толкова! — рече полянинът и я застигна.
— Какво искаш от мене бре, шопе? Я го гледай ти него! — викна му ядосано Мариница.
— Какво искам? Парите си искам!
— Какви пари бре… да те попарят по очите! Хвала-а-а боже, и такова чудо не съм видяла!
— Ти не се преструвай такава, ами дай парите, да не се влачим по съдилищата — рече меко шопът. — Като си имала мъж, защо ме лъжеш, да ме правиш за смях на хората!
— Хвала боже, хвала боже! Бре човече, ти луд ли си, или ще полудееш? Аз очите му до ден днешен не съм видяла, той пари ми иска! Я да се махнеш, че ако дойде Марин, само шопе ще стане.
Мариница тръгна гневна по пътя и почна високо да разправя нещо на жените, които се бяха спрели отстрана, и да кълне.
Но шопът пак я настигна.
— Парите, скоро! Стотарката и цървулите! — Той я хвана за плетника и я задърпа.
Жените наоколо взеха да кълнат и да викат:
— Няма ли кой да му строши главата на тоя шоп, ами закача хорските жени.
Воденичарят дойде при чужденеца и като го хвана за дрехата, рече миротворно:
— Недей, брайно, срамота е — хора сме! Съд има, ще се разправите.
— Коя е тя, да се подиграва с мене бе, старче! Какво съм й сторил? — проговори с глух глас шопът и очите му се наляха.
После отведнаж пак кипна.
— Парите! Парите! — завика той и почна да дърпа Мариница.
Тя го погледна разсвирепяла, грозна, бледна и изкривила насмешливо уста.
— Парите! — скръцна зъби шопът и я задърпа по-силно.
Тогава Мариница вдигна и двете си ръце и ги црапна върху лицето на шопа жестоко и силно като котка, изскубна се из ръцете му и си тръгна.
— На! Да познаеш!
Из носа на чужденеца швирна кръв, зацапа мустаците и ръцете му и почна да багри бялата му риза.
— Наведи се, брайно, наведи се! Що ти трябваше, ама на! Тя е лоша! Тя и мъжа си бие — рече воденичарят, развайкано и съжалително.
Шопът се наведе и кръвта закапа по пепелта на пътя бързо и изобилно.
— Такива са чернодрешковците! Гяволе са, ама ще се разправим — рече шопът разплакан.
Около него се събраха бързо любопитни минувачи и всички го съжаляваха. От това бедния шоп се разкисна повече. Той вдигна глава, та погледна хората. Цялото му лице беше зацапано с кръв, която бе се съсирила по мустаците му. Из нажалените му очи като из два кладенци извираха сълзи. Той се секнеше, плюеше, триеше си лицето с ръце и го цапаше повече, защото и ръцете му бяха кървави.