— Това е Мик — уведомява ме тя. — Моят фотограф.
Мик ми се усмихва широко и ми подава ръка.
— Здравейте, госпожо Тайлър — казва той.
Дошъл е да ни вземе и да ни отведе в хотел, „на по-хубаво и тихо местенце“, обяснява той, но аз съм готова да протестирам. Всичко се развива прекалено бързо.
— Чакайте малко — моля аз, но никой не ме слуша.
Кейт и Мик започват да обсъждат как да преминат през тълпата репортери пред прага. Онзи от телевизията сигурно им бе казал, че в къщата има посетител, и те се бяха подредили на опашка пред вратата, чукаха, отваряха пощенската кутия и викаха. Като в някакъв кошмар. Както беше в началото. Тогава крещяха по Глен, обвиняваха го в какво ли не. Моят Глен. Но той си имаше мен и аз му помагах. Галех рамото му и му казвах да не им обръща внимание. Сега съм сама и не съм сигурна, че ще се справя без човек до себе си.
Някой се провиква през вратата, крещи ужасни неща:
— Знам, че сте там, госпожо Тайлър. Платиха ли ви да говорите? Какво ще си кажат хората, ако вземете тези кървави пари?
Свивам се, сякаш са ме ударили. Кейт се обръща и ме потупва по ръката с думите да не го слушам. Тя щяла да оправи работата.
Иска ми се да ѝ вярвам, но в момента не мога да мисля логично. Какво означава „да оправи работата“? Единственото спасение е да се криеш от тях. Глен би казал: „Нека да изчакаме“.
Кейт имаше друг подход — право напред. Искаше да се изправя и да разкажа моята версия. Да изляза на светло. Мисълта ме плаши толкова, че не мога да помръдна.
— Хайде, Джейн — подканя ме Кейт, забелязала, че все още съм на стола. — Ще го направим заедно. Стъпка по стъпка. Всичко ще мине за пет минути. После никой няма да може да те открие.
Освен нея, разбира се.
Нямам сили да протестирам, затова ставам послушно и започвам да събирам нещата си. Вземам чантата, изваждам купчина бельо от чекмеджето и го напъхвам в нея. Качвам се горе да взема четката и пастата за зъби. Къде съм оставила ключовете?
— Само най-необходимото — обажда се Кейт и обещава, че ще ми купи всичко останало, когато стигнем.
„Къде да стигнем?“ ми се ще да попитам, но тя отново е с гръб към мен. Заета е с телефона си, сигурно говори с редакцията.
Когато говори с редакцията, гласът ѝ е различен. Напрегнат някак. Не ѝ достига въздух, като че ли току-що е изкачила стълбите за втория етаж.
— Добре, Ник — заявява тя. — Не, Джейн също е с нас. Ще ти се обадя по-късно.
Явно не желае да говори пред мен. Какво ли настояват да знаят от редакцията? Колко пари са ѝ обещали? Как ще изглеждам на снимките?
Сигурна съм, че ако можеше, би ги уведомила: „Сега е малко зле, но ще я оправим и ще изглежда добре“.
Паниката ме завладява, готова съм да кажа, че съм променила решението си, но всичко става много бързо.
Кейт ми обяснява как ще разсее вниманието им. Ще излезе, ще се качи в колата си, уж че ни чака, а през това време с Мик ще отидем в градината и оттам ще прескочим задната ограда. Не мога да повярвам, че трябва да участвам във всичко това. Отварям уста да възразя, но Кейт вече ме бута към задния вход.
С Мик я изчакваме да излезе. Врявата пред вратата изведнъж увеличава децибелите. Сякаш ято разтревожени птици са се събрали пред дома ми.
— Бързи са — измърморва Мик. Предполагам, че има предвид фотографите.
После мята якето си върху главата ми, хваща ме за ръка и ме повлича след себе си през задната градина. Заради дрехата на главата ми не виждам почти нищо. Глупавите обувки се изхлузват от краката ми, но трябва да тичам. Това е нелепо. Якето непрекъснато се смъква от главата ми. Боже, Лиза гледа от прозореца си на втория етаж с отворена уста. Махам ѝ вяло, бог знае защо. Не сме говорили от цяла вечност.
Мик ми помага да прескоча живия плет в задния двор. Наистина, не е много високо. Насадихме го по-скоро за красота, отколкото за безопасност. Добре че съм с панталони, защото изглежда лесно, но не е така. Мик казва, че е паркирал колата си зад ъгъла, и ние пропълзяваме бавно до края на уличката откъм гърба на къщите, в случай че там има репортери. Изведнъж ми се доплаква. Готова съм да се кача в колата на непознати хора, които ще ме откарат незнайно къде. Може да излезе най-глупавото нещо, което някога съм правила.
Глен нямаше да го одобри. Дори и преди полицаите да почукат на вратата ни, той не обичаше да се размотава из квартала. Живеехме тук от години — през целия си брак, — но както казват съседите, готови да се притекат на помощ на всеки, който се нуждае, ние се държахме настрана. Всички съседи казват така, когато открият труп в съседната къща или някой изчезне. Но в нашия случай това си беше самата истина. Една от тях — трябва да е била госпожа Грейндж, която живее срещу нас — казала на един репортер, че Глен имал „зли очи“. Всъщност очите му бяха красиви. Сини и с дълги мигли. Като очите на малко момче. Погледът му преобръщаше всичко в мен.