— Къде си, Бела? — попита снимката на бюрото си той.
Лицето на детето беше непрекъснато пред очите му. В стаята имаше десетки нейни снимки и всички до една се усмихваха на забързаните детективи. Сякаш малка икона благославяше работата им всяка минута. Вестниците също изобилстваха от снимки на малката Бела.
Спаркс прокара ръце по косата си, отчитайки разширяващата се плешивина. „Хайде, мисли, мисли!“, си каза той и се наведе над компютъра. Отново прочете свидетелските показания и докладите от срещите с местните извратеняци, търсейки някаква пукнатина в историите им, но не успя да открие нищо.
После се зае да провери още веднъж профилите им. В по-голямата си част това бяха жалки създания. Нещастни самотници с лоша хигиена и развалени зъби, живеещи в измислена онлайн вселена, които от време на време излизаха на светло, в реалния свят, за да опитат късмета си.
След тях идваше ред на рецидивистите. Хората на Спаркс бяха отишли в къщата на Пол Силвър — той бе насилвал собствените си деца години наред, — но съпругата му („И трета ли има? — зачуди се Боб. — Или все още живее с Даян?“) им каза, че бил в панделата, дали му пет години за кражба с взлом. „Търси разнообразие“, пошегува се Боб с колегите си.
Момчетата претърсиха два пъти и дома на Стан Спенсър, съседа, защото „може да е нагласил цялата работа със синия микробус, за да отклони вниманието от себе си. Трябва да се уверим, че не е той“, както им каза Спаркс. Втория път Спенсър побесня и в знак на протест махна стикера с „квартален наблюдател“ от вратата си.
Естествено, през първите четирийсет и осем часа получиха обаждания от цялата страна, включително и два сигнала от Белгия, от хора, които се кълняха, че са видели Бела. Полицаите се втурнаха да проверяват информацията и някои сигнали разтуптяха сериозно сърцето на детектива.
Някаква жена от Нюарк им се обади и съобщи, че има нова съседка и тя си играе в двора с едно дете.
— Момичето е малко, с руса коса. Досега не съм виждала дете в двора. Мислех, че няма деца.
Спаркс веднага изпрати двама от местните полицаи и застана до телефона в очакване на рапорта им.
— Оказа се племенница на жената. Дошла на гости от Шотландия — съобщи му полицаят, разочарован не по-малко от Спаркс.
— Съжалявам. Може би следващия път.
Може би. Проблемът беше, че повечето обаждания идваха от търсачи на внимание и хора, които даваха мило и драго да са част от драмата.
Основната линия на разследване беше, че последният, видял Бела, освен майка ѝ, беше продавачката в местния павилион за вестници и списания надолу по улицата. Собственичката — една устата бабка — си спомни, че към единайсет и половина в магазинчето влезли майка и дъщеря. Били от редовните клиенти. Даун идвала всеки ден да си купи цигари и онзи ден посещението им беше записано от евтината охранителна камера в магазина.
Полицаите видяха малката Бела до гишето, хванала майка си за ръка. Лицето ѝ беше размазано, трудно се разпознаваше, сякаш вече изчезваше. Държеше хартиен плик в ръка. После се виждаше как вратата на павилиона се затваря след нея.
От телефонните разпечатки разбраха, че майката на Даун се е обадила на дъщеря си следобед, по-точно в два и седемнайсет. Тя каза в полицията, че чула внучката си да вика „Боб строителя“ — известна игра, — и поискала да говори с нея. Даун я повикала, но Бела предпочела да остане при играчките.
Разпределението на следващите шейсет и осем минути бе дадено от Даун. Описанието беше колебливо, накъсано от домакинските ѝ задължения. Накараха я да повтори готвенето, прането и сгъването на дрехите на Бела от сушилнята, за да усетят атмосферата на изминалите минути след три часа — моментът, когато Даун каза, че видяла Бела да си играе в градината.
Маргарет Емерсън, която живееше до Даун, излязла в три и двайсет и пет, за да вземе нещо от колата си, и беше сигурна, че в градината нямало никого.
— Бела винаги се провикваше към мен: „Пийпо“. Беше нещо като игра. Горкото момиче. Тя обичаше да получава внимание — заяви съседката. — Майка ѝ не се интересуваше много какво прави Бела — продължи предпазливо госпожа Емерсън. — Детето често си играеше само. Разхождаше куклата с количката си и гонеше котката. Като всяко дете.
— Плачеше ли често? — попита Спаркс.
Госпожа Емерсън се замисли за момент, но после поклати глава и каза бързо:
— Не, беше едно щастливо дете.
Фамилният лекар и здравният работник го потвърдиха. „Прекрасно дете“, „Сладурана“, бяха коментарите им.
— Майката обаче доста страдаше. Трудно е да отглеждаш сама дете, нали? — каза лекарят и Спаркс кимна, сякаш беше наясно.