— Благодаря ти, че се съгласи да поговорим — каза тя. — Знам колко тежко е за теб, но се надявам това да помогне на полицията да открие Бела.
Даун кимна бавно. „По дяволите! Боб не се шегуваше, тя наистина е зле“, помисли си Кейт. Вдигна червената кукла телетъбис от дивана и каза:
— Това По ли е? Моите момчета предпочитат рейнджъри.
Даун я погледна, видимо заинтригувана.
— Бела обича По — отвърна тя. — Обича да прави балончета от сапунена вода, да ги гони и пука.
Кейт видя на масата снимка на малко момиче, което правеше точно това, взе я и я показа на Даун.
— Ето я твоята принцеса — каза тя и Даун пое снимката от ръката ѝ. — Каква красавица! Но мога да се обзаложа, че не е от най-кротките.
Даун ѝ се усмихна с благодарност. Двете жени бяха открили допирна точка — майчинството — и Даун заговори за детето си.
„За пръв път започна да говори за нея като за дете, а не като жертва на престъпление“, помисли си Боб.
— Тази Кейт е много добра в работата си, не може да ѝ се отрече — сподели той с жена си същата вечер. — Влиза в главата ти по-бързо от повечето колеги.
Ейлийн сви рамене и се върна към кръстословицата си в „Телеграф“. За нея полицейската работа беше част от живота на друга планета.
Кейт обра от стаята още снимки и играчки и ги подаде на майката, за да поддържа разговора, оставяйки Даун да ѝ разкаже историята на всяка една, като задаваше въпроси само в краен случай. Междувременно включи диктофона си и го мушна бързо под възглавницата между тях, за да не изпусне нито дума. В подобна ситуация бележниците не бяха добра идея — щеше да заприлича на полицейски разпит, а тя искаше Даун да говори. Искаше да слуша за всекидневните радости и трудности на една самотна майка. Да разбере всичко: как приготвя Бела за детската градина, на какво си играят, докато я къпе, как се е радвала на новите си лъскави гумени ботуши.
— Тя обожава животни. Веднъж отидохме в зоологическата градина. Не можах да я откъсна от маймуните. Гледаше ги и се смееше ли смееше — разказваше Даун, потърсила временен подслон за измъченото си съзнание в предишния им живот.
Картините от този живот щяха да помогнат на читателя да разбере кошмара на майката сега. Кейт го знаеше и вече пишеше първите изречения от статията в главата си:
„Пред вратата на Даун Елиът стоят малки червени гумени ботуши. Нейната дъщеря, Бела, си ги е избрала преди две седмици и още не е имала възможност да ги обуе…“.
Ето какво искаше да чете публиката, за да потръпне вътрешно в домашния си халат, докато хапва препечена филийка с чай, и да каже на половинката си: „Това можеше да се случи и на нас“.
Редакторът също щеше да го хареса.
— Направо да настръхне човек — щеше да каже и да освободи първата и втората страница за нейната история.
След двайсетина минути Даун започна да показва признаци на умора. Въздействието от лекарствата намаляваше и напрежението отново изпълни стаята. Кейт погледна Мик. Той се изправи и каза тихо:
— Хайде да те снимаме, Даун. Може да е с онази прекрасна снимка на Бела, където прави балончета.
Тя се подчини веднага, като дете.
— Никога няма да си простя — прошепна тихо, докато Мик щракаше. — Не биваше да я пускам сама навън. Просто изчаквах чая ѝ. Не беше в полезрението ми за по-малко от минута. Бих направила всичко, за да върна времето назад.
И се разплака, разтърсена от дълбоки ридания без сълзи. Кейт я прегърна здраво и всички се втренчиха в двете жени.
Кейт осъзнаваше силата на интервюто. „Когато говориш истински с един човек, без да засягаш егото му или да му предлагаш нещо за продан, той разкрива цялата си същност пред теб и ти пред него. Между вас се получава толкова интимна връзка, че за известно време изключва всички останали“, бе казала тя веднъж на… някого. На кого? Не си спомняше. Сигурно бе искала да го впечатли, но наистина помнеше всяка фраза от всяко затрогващо интервю.
— Ти си смела майка, Даун! — Тя ѝ стисна ръката. — От сърце ти благодаря, че ми отдели време и поговори с мен. Ще се обадя на инспектор Спаркс и ще му кажа кога излиза статията. Ще ти оставя и визитка, за да можеш да се свържеш с мен, ако поискаш.
Тя събра бързо нещата си, прибирайки незабелязано диктофона в чантата, и отстъпи мястото до Даун на полицайката.
Спаркс ги изпрати до вратата.
— Мина чудесно. Благодаря ти, Боб — наведе се към ухото му тя. — Ще ти се обадя, когато напиша статията.
Той кимна, тя мина покрай него и излезе, изправяйки се пред злобните погледи на колегите си от другите медии.
Щом влезе в колата, започна несъзнателно да оформя бъдещата си статия, прехвърляйки цитати от думите на Даун в главата си. Срещата бе пресушила силите ѝ и тя трепереше леко. Щеше ѝ се да не бе спирала цигарите, но вместо да запали, звънна на Стийв. Веднага се включи гласова поща — явно беше в отделението — и тя му остави съобщение: „Всичко мина добре. Горкото момиче. Не знам как ще го преживее. Извадих лазанята от фризера за довечера. Ще се чуем после“.