— Тук изглеждаш съвсем млада. Сигурно е преди сватбата ви?
Кимам.
— Познавахте ли се добре преди това? Може би сте учили в едно училище?
— Не. Запознахме се на една автобусна спирка — казвам бавно. — Той беше много красив и успя да ме разсмее. Тогава бях на седемнайсет, карах стаж в един фризьорски салон на Гринуич, а той работеше в банка. Беше малко по-възрастен, носеше костюм и скъпи обувки. Беше… различен.
Думите ми звучат като разказ от романтична книга и Кейт изважда бележник, започва да записва, поглеждайки ме от време на време над малките си очила и кимайки разбиращо. Но аз не се лъжа лесно.
Всъщност в началото Глен не изглеждаше романтичен. Връзката ни се развиваше предимно на тъмно — в киното, на задната седалка на неговия ескорт, в парка — и нямахме много време за приказки. Ала си спомням кога за пръв път ми каза, че ме обича. Изтръпнах цялата. Усетих как всеки сантиметър от кожата ми настръхна. За пръв път в живота си се почувствах наистина жива. Отвърнах му, че и аз го обичам, отчаяно, безнадеждно. Не можех да спя, нито да ям, без да мисля за него.
Мама казваше, че съм омагьосана, докато ме гледаше как блуждая из къщата като сомнамбул. Не знаех какво точно има предвид, но беше факт, че исках да съм непрекъснато с Глен. Той ми призна, че и с него е така.
Глен се грижеше за мен, закриляше ме от всичко и всички, в ресторанта гледаше масата да е далече от бара („Не искам да си на шумно“) и поръчваше от всичко. Опитах почти цялото меню — „Това е много хубаво, Джени, опитай го“. И аз опитвах и в повечето случаи новите ястия бяха наистина прекрасни. Но ако не харесвах нещо, не му казвах, за да не го обидя. Когато не бяхме на едно мнение, той изведнъж млъкваше, а аз мразех това. Чувствах се зле, че съм го разочаровала.
Дотогава не бях излизала с мъж като Глен, мъж, който знаеше какво иска от живота. Другите момчета бяха просто… момчета.
Когато след две години ми предложи, той не падна на колене. Притисна ме към себе си и каза: „Бъди моя, Джени. Ние си принадлежим един на друг. Хайде да се оженим“.
И спечели мама на мига. Идваше с цветя и я развеселяваше с думите: „Ето нещичко и за другата жена в живота ми“. Сядаше до нея и водеше дълги разговори за сватбите на престолонаследниците, за кралското семейство и последните изяви на кралицата. И на мама ѝ харесваше. Казваше, че съм голяма късметлийка. Че ме е извадил от собствената ми какавида. И че ще направи нещо от мен. Казваше, че той умее да се грижи за мен. И той се грижеше.
— Какъв беше той тогава, Джени? — пита госпожа Уотърс и се навежда напред, за да ме насърчи. Има предвид през времето, преди да се случат лошите неща.
— О, беше прекрасен. Трепереше над мен, правеше всичко за нас — разказвам ѝ аз. — Непрекъснато ми носеше цветя и подаръци. Повтаряше ми, че съм единствената жена в живота му. Бях на седмото небе. Тогава бях само на седемнайсет.
Госпожа Уотърс харесва казаното, записва всичко в бележника си и отново поглежда към мен. Опитвам се да сдържа напиращия смях. Истерията се заражда в корема ми, издига се нагоре и излиза като вопъл. Тя протяга ръка и докосва моята.
— Не се разстройвай, Джени. Всичко вече е свършило.
И наистина свърши. Край с полицията, край с Глен. Край с неговите глупости.
Не си спомням кога точно започнах да осъзнавам всичко. Глупостите му си бяха там много преди да мога да ги назова с име. Пропуснах ги, защото бях насочила цялото си внимание в организацията на съвършения брак, започвайки със сватбата в Шарлтън Хаус.
Мама и татко се тревожеха, че на деветнайсет години съм прекалено млада за брак, но ние ги убедихме. Всъщност Глен ги убеди. Той беше така всеотдаен, толкова сигурен, че накрая татко каза „да“ и ние го отпразнувахме с бутилка „Ламбруско“.
Нашите платиха цяло състояние за сватбата, защото бях единственото им дете. Аз прекарвах цялото си време в гледане на каталози от булчински магазини и мечтаех за Големия ден. Запълвах цялото си време с това. Глен не се месеше.
— Това е по твоята част — смееше се той.
Казваше го така, сякаш и той си имаше своя част. Тогава си мислех, че неговата част е работата му. Искаше да стане шеф на клона на банката, после да започне собствен бизнес, да си е сам шеф и да печели много пари. Вече го виждах със скъпарски костюм, секретарка и голяма кола. Колкото до мен, аз щях да бъда неговата предана съпруга.
— Никога не се променяй Джени. Бъди каквато си сега — ми казваше често той.
И така, купихме къщата на номер дванайсет и след сватбата се преместихме там. И все още сме в нея.
Къщата имаше градина отпред, но ние я насипахме с чакъл, „за да си спестим косенето“, както каза Глен. Аз обичам трева, но Глен предпочиташе всичко да е чисто и подредено. В началото, когато заживяхме заедно, ми беше много трудно, защото бях малко разхвърляна. Когато се връщаше от работа, мама винаги намираше мръсни чинии и единични чорапи под леглото ми. Глен щеше да припадне, ако го беше видял.