И разбраха кои сме.
— Глен Тайлър? — смръщи чело сестрата, когато написах името му във формуляра. Опита се да си спомни откъде ѝ е познато. И аз зачаках неизбежната развръзка.
— Глен Тайлър ли? Онзи, за когото казаха, че е отвлякъл малкото момиченце? Бела? — обърна се тя към един от парамедиците, а аз се направих, че не я чувам. Тя се върна отново към мен и този път лицето ѝ беше твърдо като стомана. — Разбирам — каза и тръгна нанякъде.
Сигурно се бе обадила на някого, защото след половин час пресата беше там и репортерите плъзнаха из чакалнята, опитвайки се да минат за пациенти. Но аз ги надушвам от километри.
Наведох глава и отказах да разговарям с когото и да било от тях. Какви хора са, та да се нахвърлят на жена, току-що изгубила съпруга си?
Полицията също дойде. Заради катастрофата. Не бяха онези, които обикновено разговаряха с нас. Бяха от местните, не от управлението в Хампшър. Вършеха си задълженията, взеха показания от свидетелите, от мен, от шофьора на автобуса. Той също беше там. Явно си бе ударил лошо главата. Каза, че изобщо не е видял Глен да слиза на платното.
И може би наистина не бе видял. Всичко стана толкова бързо.
После се появи детектив Боб Спаркс. Знаех си, че ще се появи, той е като съдбата, но сигурно беше летял, за да пристигне толкова бързо от Саутхамптън. Гледа ме тъжно, поднася ми съболезнованията си и аз мога да се закълна, че е по-тъжен, отколкото показва. Със сигурност не иска Глен мъртъв. Това означава, че случаят никога няма да бъде приключен. Горкият Боб. Провалът ще го преследва цял живот.
Той седна до мен на един пластмасов стол и ме хвана за ръката. Толкова ми беше неудобно, че му позволих да го направи. До този момент не ме бе докосвал. Имах чувството, че наистина ми съчувства. Заговори ми тихо и приятелски. Знаех какво ми казва, но не го чувах. Знаех, че ме пита какво е направил Глен с Бела. Говореше мило, уверяваше ме, че сега вече мога да издам тайната. Мога да си кажа всичко. Защото и аз съм жертва като Бела.
— Не знам нищо за Бела. Глен също — му казах, издърпах ръката си и се престорих, че изтривам сълзите си с нея.
По-късно повърнах в тоалетната. Почистих се, седнах на тоалетната чиния и опрях глава на красивите хладни плочки по стената.
Единайсета глава
Детективът
12 октомври 2006, четвъртък
Детектив Спаркс стоеше в офиса и анализираше данните на бялата дъска, търсеше евентуална връзка или модел на действие. Свалил очилата, той присви очи, може би се надяваше, че смяната на фокуса може да му разкрие нещо ново.
Около градината на Елиът жужеше от полицаи и доброволци, но в крайна сметка Бела не беше открита.
„Толкова много информация и никаква следа от детето — помисли си Спаркс. — Но то е тук някъде. Пропускаме нещо.“
Криминалистите обходиха и огледаха всеки сантиметър от тухлената ограда на градината и металната порта; претърсиха цялата градина за отпечатъци, цяла редица полицаи премина разстоянието от единия до другия край на колене, търсеха следи от детето, фибри от дрехите ѝ, косми от косата, части от играчки и прибраха надлежно всичко в найлоновите пликчета. Намериха една обвивка от бонбон и също я прибраха и надписаха. Но не откриха никаква следа от извършителя.
— Според мен копелето се е пресегнало през оградата, вдигнало е детето и го е завлякло директно в колата си — каза Спаркс. — Отнело му е няколко секунди. Бела е в градината, играе си и изведнъж изчезва.
Хората му бяха открили наполовина изсмукан син бонбон от вътрешната страна на оградата.
— Може да е паднал от устата ѝ, когато я е вдигнал — замисли се той. — „Смарти“ ли е марката?
— Не съм специалист по бонбоните, но ще накарам някой да провери — отвърна сержантът.
Когато го занесоха в лабораторията, там го идентифицираха като „Скитълс“, малки бонбони във всякакви цветове. Сравниха слюнката на Бела по него с онази по биберона, който все още влизаше в работа за през нощта, и ДНК-то съвпадна.
— Никога не съм ѝ купувала „Скитълс“ — каза Даун.
— Той ѝ го е дал, за да си мълчи — заключи Спаркс. — Колко старомодно!
Спомни си думите на майка си, която му повтаряше непрекъснато, докато беше малък: „Никога не вземай бонбон от непознат“. Казваше му също да се пази от мъже с малки кученца.
Спаркс прегледа за стотен път списъка с уликите. Чувстваше се ужасно уморен. Нещата не изглеждаха добре. На улицата нямаше нито една камера, единствено добрият стар Спенсър, и из целия район нямаше нито една снимка или кадър на син микробус.