Един ден дискутираха темата дали педофилът може да се излекува и аз вдигнах телефона. Представих се като Джой и изразих мнението си, че педофилите трябва да се осъждат на смърт. Мина добре, защото много хора се съгласиха с мен. И така станах една от тях. Сменях името си всяка седмица: Ан, Кери, Сю, Джой, Джени, Лиз. Беше невероятно да си някой друг, макар и само за деветдесет секунди, да те слушат, без да знаят за кого си омъжена, без да съдят.
Открих, че мога да имам много и различни мнения. Можех да съм госпожа Гняв или „либерал с кървящо сърце“, както казваше Глен. Можех да бъда каквато поискам.
Лиза, естествено, изчезна от живота ми. В началото продължи да ми звъни и да ме кани. Искаше да чуе всичко от извора и беше много любезна с мен. Каза, че не вярва на нито дума от писаното във вестниците. Но децата престанаха да идват у нас. Винаги си намираше извинение: Кейн бил настинал, Дейзи трябвало да се упражнява за изпита по балет; сестрата на Лиза щяла да идва на гости. После закова вратата между дворовете. Само един пирон, високо горе.
— Тревожа се, че може да влязат крадци — обясни ми, когато я попитах. — Нали разбираш, Джени?
И аз се опитах да я разбера.
Мисля, че в началото Лиза не каза нищо на репортерите. Другите съседи изобщо не ни познаваха, но това не ги спря.
Тази работа се оказа доста привлекателна за тях и още на другия ден имената ни се появиха във вестниците.
„Има ли пробив по случая с Бела Елиът?“, гласеше едно от заглавията. В друг вестник беше поместена неясна снимка на Глен на футболното игрище, докато играеше на първенството на местния ресторант, а под нея бяха написани куп лъжи.
Двамата седнахме и разгледахме заедно началните страници. Глен се хвана за главата. Взех ръката му и я погалих, за да го успокоя.
Повечето от написаното беше грешно. Годините му, професията, дори и името му бяха сбъркали. Глен ми се усмихна вяло.
— Това е добре, Джени. Хората може и да не ме разпознаят.
Но не стана така. Обади се майка му.
— Каква е тази врява, Джейн? — попита тя.
Глен не пожела да говори с нея. Отиде в банята. Горката Мери, давеше се в сълзи.
— Виж, нищо от това не е вярно. Едно голямо недоразумение — опитах се да я успокоя. — Глен няма нищо общо. Някой видял син микробус като неговия в деня, когато са отвлекли Бела. Това е всичко. Чисто съвпадение. Полицията си върши работата. Длъжни са да проверят всяка следа.
— Тогава защо е във вестниците? — попита тя и аз не знаех как да ѝ отговоря.
— Нямам представа, Мери. Пресата полудява за всичко, свързано с Бела. Душат като кучета за всяка дума, за всяка следа. Знаеш ги какви са.
Не, тя не знаеше, аз също. Тогава още не.
— Не се притеснявай, Мери. Ние знаем истината. След седмица всичко ще отшуми. Грижи се за себе си. Поздрави на Джордж.
Затворих телефона и останах в коридора. Бях като в мъгла. Когато Глен излезе от банята, все още стоях там. Косата му беше мокра и аз усетих влагата по кожата си, когато ме целуна.
— Как е мама? — попита ме той. — Разстроена, предполагам. Какво ѝ каза?
Предадох му целия разговор, докато се занимавах със закуската. От вчера, когато се прибра от полицията, почти не беше ял. Сега също не искаше нищо, освен препечена филийка.
— С бекон и яйца? — попитах го аз.
— Прекрасно — каза той, когато седнахме на масата и аз се опитах да заговоря за нормални неща, но гласът ми звучеше фалшиво.
Глен спря брътвежа ми с целувка и добави:
— Предстоят ни тежки дни, Джени. Хората ще говорят ужасни неща за нас, а вероятно и директно на нас. Трябва да се подготвим. Това е грешка, но не бива да ѝ позволяваме да разбие живота ни. Трябва да сме силни, докато истината излезе наяве. Ще можеш ли да го направиш?
— Разбира се, че ще мога — отговорих на целувката му аз. — Двамата ще стоим един зад друг. Обичам те, Глен.
Той ми се усмихна и ме притисна силно до себе си, за да не видя вълнението му.
— Сега ми кажи, има ли още бекон?
Четиринайсета глава
Детективът
7 април 2007, събота
Първият разпит на Глен Тайлър трябваше да изчака, докато се приберат в Саутхамптън и заемат местата си в тясната като кутийка стая с боядисана в болнично зелено врата. Спаркс надникна през прозореца отвън. Тайлър седеше като ученик, с ръце на коленете. Кракът му потропваше в някаква беззвучна мелодия.