Мислите хвръкнаха из главата на детектива. Току-що бе говорил с председателя на операция „Голд“ и бе научил, че екипът е засякъл сериозен интерес към определени сайтове от страна на Глен Тайлър. Очертаваше се интересен разпит.
Спаркс отвори вратата и зае място на малката издигната платформа. За него беше важно да наблюдава езика на тялото на заподозрения. Учебникът по психология беше до леглото му, четеше го в момента. Там пишеше, че един от начините разпитващият да доминира над заподозрения е, като стърчи с няколко сантиметра над него. Спаркс остана там малко по-дълго от обикновено, ровейки из документите в папката, но в крайна сметка седна на стола. Тайлър не го изчака да се намести, започна веднага:
— Още веднъж ви казвам, че това е грешка. По пътищата има стотици сини микробуси — стовари юмруци той по изцапаната с петна от кафе маса.
Спаркс пое въздух бавно и дълбоко. Не бързаше да се включи.
— Добре, господин Тайлър. Нека проследим още веднъж маршрута ви на втори октомври. Искам да уточним времето.
Тайлър извъртя очи.
— Няма какво повече да ви кажа. Стигнах до адреса, оставих поръчката и се прибрах. Точка по въпроса.
— Така. Според пътния лист сте напуснали депото в дванайсет и половина.
Тайлър сви рамене.
— Къде обядвахте в онзи ден? — попита Спаркс.
— Да обядвам ли? — повтори Тайлър и се изсмя.
— Да. Спряхте ли някъде за обяд?
— Предполагам, че съм изял един шоколад, „Марс“ или нещо подобно. По принцип не ям на обяд. Мразя сандвичите по супермаркетите. Предпочитам да изчакам и да се нахраня вкъщи.
— Откъде купихте този „Марс“?
— Не помня. Вероятно от някое малко магазинче.
— На път за адреса или обратно?
— Не помня.
— Зареждахте ли някъде?
— Не си спомням. Беше преди месец.
— Трябва ли да записвате километража си в началото и в края на маршрута? — попита Спаркс, знаейки отлично отговора.
Тайлър примигна.
— Да.
— Значи, ако аз измина това разстояние, километражът ми ще покаже същото като вашия — погледна го в очите Спаркс.
Тайлър примигна отново.
— Да, но преди Уинчестър имаше голям трафик и аз се опитах да намеря заобиколен път. Обърках се и докато се върна обратно на Ринг Роуд, изминах разстояние почти два пъти по-дълго от нормалното — отвърна той.
— Разбирам — каза Спаркс и разтегна паузата, записвайки подробно отговора в бележника си.
— На връщане имаше ли объркване?
— Не, но имаше задръстване.
— Отнело ви е доста време да се приберете у дома, нали?
Отново свиване на рамене.
— Не съвсем.
— Защо шефът не ви е видял да прибирате микробуса, щом сте се върнали толкова бързо?
— Минах първо през къщи. Вече ви казах. Свърших работа и се отбих у дома — отговори Тайлър.
— Защо? Казаха ни, че обикновено отивате директно в депото.
— Исках да видя Джейн.
— Да, жена ви. Доста романтична личност сте, господин Тайлър. Искали сте да я изненадате?
— Не, исках да я предупредя, че ще вечеряме навън.
Вечеря. Семейство Тайлър вечеряха, не просто ядяха.
„Банката е белязала стила на живот на Глен“, помисли си Спаркс.
— Не можехте ли да ѝ се обадите?
— Батерията ми падна, а и бездруго минавах покрай нас. Освен това умирах за чаша чай.
Три извинения. „Човекът е прекарал доста време, докато скалъпи историята си“, рече си Спаркс. Трябваше да провери обажданията от мобилния веднага, след като приключи тук.
— Мислех, че шофьорите са длъжни да поддържат постоянна връзка с фирмата. Аз например имам връзка с диспечера и в колата.
— Аз също, но оставих апарата в колата си, когато се качих в микробуса.
— Кога изключи телефонът ви?
— Забелязах го чак когато стъпих на А двайсет и пет и реших да звънна на Джейн. Може да е било преди пет минути, а може и половин час по рано.
— Имате ли деца? — попита Спаркс.
Тайлър явно не бе очаквал този въпрос и стисна устни, за да събере мислите си.
— Не, защо? — измърмори той. — Какво общо има това със случая?
— Обичате ли деца, господин Тайлър? — настоя детективът.
— Разбира се. Кой не обича деца? Просто не можем да имаме свои — скръсти ръце пред себе си той.
— Разбирам. Но има хора, които обичат децата по различен начин. Разбирате ли какво имам предвид, господин Тайлър?
Тайлър стегна пръсти около ръцете си и затвори очи. Беше само за миг, но достатъчно да окуражи Спаркс.
— Обичат ги в сексуален смисъл.
— Те са животни, не хора! — избухна Тайлър.
— Значи, вие не обичате децата по този начин?