Измъкна се от седалката и задържа вратата отворена за Анабел. На Дъфи му се прииска да бъде някъде другаде. Онзи започна да лъска стъклото.
Анабел се качи и хлопна вратата. Уилям хвана куфара и погледна към гаражиста.
— Ще ми услужиш ли с някой и друг мускул? — попита го.
Дребосъкът имаше достатъчно желание, но не му достигаха сили. Дъфи се изпоти, докато привързаха опакования Кетли към скарата на външния багажник.
— Заминава ли? — полюбопитства джуджето.
— Не — отвърна Уилям, проверявайки ремъците. — Просто се отървава от някои книги.
— Доста късно е.
Дъфи го изгледа сърдито. Май не беше толкова тъп, колкото изглеждаше.
— Да не би да имаш нещо против? — попита го рязко.
Гаражистът примигна.
— Нищо не казвам — припряно отвърна той.
Дъфи му даде няколко долара, след което заобиколи автомобила и се настани до Анабел. Тя включи на скорост и „Кадилакът“ се заизкачва по наклона към изхода.
— Къде ще ходим? — попита.
Той вече беше измислил къде.
— Има едно малко гробище в Източната част, зад Гринидж Вилидж — каза. — Отиваме там.
Червенокосата го стрелна с бърз поглед.
— Хитро — съгласи се тя.
Дъфи се отпусна назад в кожената тапицерия.
— Ти си чудесно момиче — спокойно рече той. — Не ми върви днес.
Тя не отговори.
— Знам, че няма да върна нищо, но не мога да оставя нещата така — каза Дъфи. — Искам да разбереш, че оценявам онова, което ми предложи, но този юнак щеше съвсем да се втвърди, докато свършим, така че се наложи да пропусна случая. Имаш пълното основание да си ми обидена.
Анабел продължи да мълчи още няколко секунди.
— Не ти се сърдя — рече най-сетне. — Мисля, че си достатъчно умен, за да ме отхвърлиш заради това, което съм.
Това беше самата истина. Дъфи въздъхна и пипнешком потърси цигара.
— Хайде да не се караме — каза й. — И на двама ни се събра предостатъчно.
— Аз не се карам — беше всичко, което отвърна тя.
Следващите няколко преки пропътуваха в тишина, после Дъфи каза:
— Тук завий вдясно.
Анабел завъртя волана. Той си помисли, че управляваше големия „Кадилак“ като че ли беше част от самата нея. Преценяваше дистанцията с точност една броня и колата се провираше в уличното движение, без изобщо да губи скорост. Повечето пъти нейното свръхестествено предугаждане на пътната ситуация бе по-бързо от светкавица. Под капака на „Кадилака“ бяха събрани много конски сили и едно докосване на педала беше достатъчно, за да го накара да полети напред като стрела.
Когато пристигнаха на гробището удари два часът. Дъфи се наведе напред.
— Спокойно — рече й. — Мястото е пусто, но може да има някой.
Тя спря автомобила пред железните порти. Дъфи отвори вратата и слезе. Никъде в гробището не се виждаше светлинка. Беше дяволски тъмна нощ.
Уилям се радваше, че не е ирландец. Наоколо беше злокобно. Той се извърна към колата.
— Изчакай тук — каза. — Ще отида само да поогледам.
Анабел отвори вратата и застана на пътя.
— Нямам намерение да оставам сама — заяви тя.
Дъфи не се изненада. Приближи се до железния портал и натисна. Двете му крила се поддадоха и зейнаха.
— По-добре вкарай автомобила на заден ход — предложи той. — После ще сме готови за потегляне.
Тя отново се качи в „Кадилака“ и запали мотора. Дъфи я остави да откара колата доста навътре по централната алея на гробището и едва тогава й даде знак да спре. След това затвори портите.
Когато излезе от автомобила, Анабел държеше малко джобно фенерче. Нощният въздух беше задушен и Дъфи с пръст разхлаби яката си. Обгърна с поглед мрачното място. То никак не му харесваше. Тя стоеше съвсем близо до него и той долови потреперването й, когато я докосна. Високо над тях луната висеше като мъртвешко лице, едва прозираща през леката мъгла. „Сякаш всеки момент ще завали“ — мина му през ума.
— Искам да намеря някоя стара гробница — рече. — Ако успеем да настаним Кетли в нещо подобно, известно време никой няма да го „безпокои“. Пък може би и завинаги…
Той бавно тръгна по алеята. Анабел вървеше плътно до него. Белите надгробни камъни от двете им страни изглеждаха призрачни. „Доста неприятно е да си отдолу!“ — каза си.