Дъфи атакува пръв.
— Обзалагам се, че сте дошли да ми откраднете уискито — каза той.
Мъжът, който гледаше през прозореца, бързо извърна глава. Беше едър. Имаше монголоидни очи и отпусната уста, физиономията му беше смачкана и брутална като на неуспял професионален боксьор.
Уилям го огледа, после отмести поглед към двамината, които седяха в креслата. По-близкият беше ниско човече със стиснати устни и студени, жестоки очи. Лицето му беше белезникаво като замръзнала овча лой и той бе застинал неподвижно, с ръце скръстени на корема.
Другият, който се намираше отдясно на малчото, беше младеж. По бузите му имаше мъх, а кожата му беше с онзи специфичен розов оттенък, за който повечето момичета мечтаят, но не притежават. Приличаше на опасен хулиган, защото беше събрал веждите си и ъгълчетата на устните му се бяха дръпнали надолу. Дъфи си помисли, че това бе само кинаджийско перчене.
— Най-сетне! — обади се мъжлето.
Уилям затвори вратата и се облегна на нея.
— Ако знаех, че ще наминете, щях да си дойда по-рано — отвърна му.
— Чухте ли? — попита дребосъкът. — Този умник твърди, че ако знаел за идването ни, щял да се върне по-рано.
Другите двама не казаха нищо.
— Но щом вече сте тук, какво значи всичко това? — рече Дъфи.
— Настоява да разбере какво значело всичко това — отново го дублира ниският.
Дъфи бавно стисна юмруци.
— Трябва ли да повтаряш всяка моя дума? — попита. — Онези две гълъбчета не разбират ли какво казвам?
Малкият се отпусна назад в креслото.
— Разбираш го, нали Клив? — обърна се той към младежа.
— Клив ли? — Уилям започваше да се ядосва. — Това име означава жълт нарцис, нали?
Хлапакът се надигна.
— Слушай, бастун такъв…
Дребосъкът се захили.
— Как възприемаш подобни неща? — каза.
— Защо сте тук? — настоя Дъфи. Погледна към бияча отсреща до прозореца.
— Хайде, хайде! — отвърна онзи, като изведнъж доби суров вид. — Дай го!
— Какво да дам, за Бога? — попита Уилям.
— Чу ли го, Клив? Иска да научи какво трябвало да предаде?
Момчето, което нарекоха Клив, мързеливо стана от креслото. Надвеси се над джуджето с побесняло от гняв лице.
— Така няма да стигнеш доникъде — рече то. — Насъскай срещу него Джо.
Здравенякът в ъгъла пристъпи напред. Личеше си, че се сдържа с усилие. Малкият махна с ръка към него.
— Рано е — каза му. — Не се налага да бъдем груби с този смотаняк.
„И тримата са смахнати!“ — мина през ума на Дъфи и той съжали, че беше изхвърлил плоското шише. Клив се отмести от дребосъка и се облещи срещу него.
Малкият тип отправи на Дъфи смразяващ поглед.
— Бъди разумен, хитрецо — каза. — Дошли сме за фотоапарата.
Дъфи килна шапката си назад към тила и изду бузи. „Това било значи…“ — помисли си. Отиде до количката с напитките и взе бутилка скоч.
— Ще пийнете ли, господа? — попита той.
В ръката на Клив се беше появил револвер. Уилям го погледна изненадан, след което се обърна към дребосъка:
— Кажи на тази фея да разкара пушкалото, че може да нарани някого.
— Пет пари не давам. Какво ме интересува?
— Нареди на хлапето да прибере тапешника си, или ще го направя аз вместо него, като му отпоря и ушите! — рязко се сопна Дъфи.
Клив издаде някакъв остър звук, наподобяващ конско цвилене. Изглеждаше като човек, който е на път да получи нервен пристъп. Стоеше с побеляло лице и помътнели от омраза очи. Уилям леко изтръпна при вида му.
— Махни го! — заповяда джуджето.
Младокът полека извърна глава и се взря в него.
— Ще го гръмна… — пискливо заплаши той, нанизвайки думите като в скоропоговорка.
— Казах да махнеш оръжието! — Миниатюрният джентълмен беше порядъчно шокиран, че му се налага да повтаря.
Клив се поколеба, примигна, после прибра револвера в джоба си. Позата му беше нерешителна, ръцете му се тресяха от възбуда. Тогава напълно неочаквано се разплака. Лицето му се набръчка като детска каучукова маска, стисната в шепа. Той се отпусна на стола, закри лице със своите тънки кокалести ръце и зарида.
Дребосъкът въздъхна.
— Виждаш ли как го разстрои… — каза на Дъфи.
Уилям хвърли шапката си на канапето и прокара пръсти през косата си.