Джо се приближи до количката с напитките и си наля една чаша. Изгълта я на екс без вода, след което се тупна по гърдите с юмрук.
Клив се върна с мокър пешкир. Дребосъкът протегна ръка, но момчето се запъти към Дъфи.
— Остави на мене.
— Брей, чу ли го, Джо?! — изненада се той. — Клив желае да действа.
Момчето застана на коляно отстрани до Уилям и започна да бърше отеклото му, натъртено лице с кърпата. Той го изгледа през подпухналите си очи. Тогава Клив сложи ръка върху бузата на Дъфи, разтвори пръсти като граблива птица и заби нокти в лицето му.
Джуджето притича през помещението и дръпна хлапака настрани. В ъгълчетата на устата му се беше появила пяна.
— Това ще му е за урок! — пискливо каза момчето. — Повече няма да ме удря изневиделица.
— Можеше да си счупиш хубавите нокти — остро рече малкият. — Не е този начинът да напреднем.
Дъфи се надигна и спусна крака на пода. Джо го наблюдаваше, широко ухилен.
— Голяма напаст е, нали? — каза с възхищение.
Другите двама също се извърнаха и го загледаха. Уилям седеше с клюмнала на гърдите глава. Остана така в продължение на няколко минути, сетне се оттласна с две ръце от дивана и се изправи. Лицето му представляваше кървава маска. Олюлявайки се, той се втурна към Клив, който енергично се скри зад малчото.
Джо препречи пътя на Уилям.
— Още ли си търсиш белята? — попита го.
Дъфи замахна тромаво с ръка, но онзи го издумка в ребрата, като пристъпи напред и го разтърси изненадващо. Устата му се отвори и с едно „Ох!“ той се свлече на колене.
Точно тогава иззвъня телефонът. Тримата се сепнаха и погледнаха към него. Звъненето продължаваше.
— Това не е добре — обади се дребосъкът, добил разтревожен вид.
Стояха и чакаха, с внимание изцяло погълнато от телефона. Той продължи да кънти още няколко секунди, след което замлъкна.
Джо за втори път завлече Дъфи до дивана. Вдигна го и погледна към шефчето си.
— Свести го! — нареди то.
Великанът започна да тегли ушите на Уилям. Беше хванал във всяка ръка по едно и дърпаше така, сякаш доеше крава. Жертвата му простена и се опита да освободи главата си.
— Вече е на себе си — докладва Джо.
Джуджето застана съвсем близо до Дъфи.
— Хайде, изплюй камъчето! — кресна силно. — Къде е проклетият фотоапарат?
— Открадна го някакъв тип — изломоти Уилям почти в безсъзнание.
Малкият отстъпи назад.
— Исусе Христе! — възкликна. — Чухте ли само? Твърди, че някой го бил откраднал. Това пиленце навярно е смахнато, за да се запъва толкова дълго.
Телефонът започна отново да звъни.
— Може би е мистър Морган — изтърси Клив.
— Тихо! — каза дребосъкът и хвърли поглед към Дъфи. Той лежеше със затворени очи, но чуваше отлично. Мозъкът му не беше в състояние да мисли, ала запомняше добре. Портативният гангстер се поколеба, после отиде до телефона. Вдигна слушалката от вилката.
— Ало? — прозвуча строго гласът му. Известно време стоя и слуша, сетне рече: — Сбъркал си номера, мой човек! — И затвори. Поклати глава. — Някакъв юнак търсеше нашия герой — посочи той с палеца си Дъфи. — Май ще трябва да направиш още един опит, Джо.
Клив направи крачка напред.
— Защо да не го поопърлим малко? — предложи. — Това си е чисто губене на време.
Джуджето погледна към Джо.
— Смяташ ли, че си в състояние да изтръскаш всичко от него? — попита го.
Биячът се ухили.
— Да — отвърна той. — Само ми дай малко време. Този хубавец си мисли, че се занасям с него. Така ли е, умнико?
Дъфи се чувстваше замаян, но краката му постепенно се зареждаха със сила.
— Чакайте малко — пророни с мъка. — Не вярвате ли на това, което ви казвам? Някакъв непознат задигна апарата, преди да напусна проклетата сграда. Прибрах се направо. Не е у мене, не виждате ли?
Малкият тип хвана Джо за ръката.
— Възможно е да казва истината — рече.
Здравенякът поклати глава.
— Това приятелче не би открехнало истината дори на свещеник — отвърна му.
Дребосъкът хвърли поглед към часовника върху полицата на камината.
— Виж колко е часът — каза.
— Само приказки… приказки… приказки… приказки! — намеси се Клив.
Малкият го потупа по ръката.
— Какво да сторя, щом фотоапаратът не е у него?