Алис се усмихна насила.
— Съжалявам — каза и седна в креслото на Дъфи. Той пристъпи и се отпусна върху подлакътника.
— Какво имаш за Морган?
Сам издуха облак дим.
— За Морган ли? Той е предпазлива птица и е труден за „улавяне“. Около него се беше вдигнал шум във връзка с една верига от нощни клубове. По моя преценка е задкулисен бос и контролира бизнеса с порока в големи мащаби. Във всеки случай за него не открих нищо друго, освен слухове. В полицейското управление го познават, но досега никога не са го заковавали в нещо конкретно. Продължават обаче да се надяват. Има много пари, шири се в огромна къща и разполага с опасна шайка, която работи за него.
— Предполагам, че щом има такова житие-битие, Морган няма да се откаже от снимките на онова маце. Те биха му дали достатъчно мощ, за да отклони Инглиш от затваряне на вертепите му. — Погледът на Дъфи стана замислен.
Сам кимна.
— Напълно вярно — каза. — Морган би се чувствал отлично, ако може да държи Инглиш в шах.
— Ами Кетли? Узна ли нещо ново за него? — попита Уилям.
Мак’Гайър вдигна рамене.
— Не е много онова, което не ти е известно за него — отвърна той. — Знаеш с какво се е занимавал. Наркотици, жени, търговия с бели роби. Но през последните месеци Кетли е правел купища мангизи. Никой не знае откъде са се вземали. Маса работа е свършил, откакто го познаваме. Действа, или по-точно действал е с размах. При ченгетата няма нито ред сведения за него, но от време на време са го държали под око.
— Дали ще липсва на някого?
Сам сви рамене.
— Не, освен ако някой, който го е считал за близък, не се загрижи и не подшушне на полицията. Но това е малко вероятно.
Дъфи помръкна още повече.
— Прекрасно си се справил със задачата си — рече най-сетне той. — Онова което не разбирам, е къде ще се дяна, след като се махна оттук?
— Аз бих кротувал известно време — отговори Мак’Гайър.
Дъфи поклати глава.
— Трябва да се докопам до фотографиите — каза. — При това бързо.
— Смяташ ли, че Морган ги е взел? — обади се Алис.
— Не. Не ги е прибрал той. Тези, които ме пребиха, бяха от неговата банда. Струва ми се, че някой непознат е надушил „партито“ и се е самопоканил. Злото ще спи под камък само докато Кетли си кротува в гробницата. Подаде ли се носът му навън, балонът веднага ще се спука.
— Не рискуваш ли да се превърнеш в съучастник? — попита Алис, набръчквайки чело.
— Мисля, че съм бил и в по-лоши ситуации от обвинение в съучастничество… — отвърна Дъфи.
Сам се изправи и започна да трупа на камара чиниите в кухнята. Алис отиде да му помогне. Уилям седна в креслото и се замисли. Цялото му тяло представляваше стаена болка, но той не позволи на съзнанието си да се занимава с нея. Дълбоко в него тлееше непримирим гняв. Освирепял спрямо Морган, жадуващ да си отмъсти на тримата гангстери и решен да си върне обратно фотосите, Уилям се сети за Анабел. Стана и се запъти към телефона. Направи справка в указателя и набра номера й.
Веднага разпозна гласа.
— Обажда се Дъфи — каза той.
— У тебе ли са? — Интонацията й издаваше нетърпение.
— Слушай, малката — заговори Уилям тихо и припряно. — Въобще не можеш да си представиш какво се случи снощи.
— Какво е станало?
— От една страна, Морган не разполага със снимките. От друга, копнее за тях с цялото си сърце. Когато се прибрах, ме чакаха трима юначаги и ме бъхтеха до припадък, понеже нямаше как да им дам фотоапарата.
Тя замълча за момент.
— Но кой го е взел? — запита най-сетне.
— Не знам — призна той. — Това е заговор срещу твоето татенце. Защо, по дяволите, не ми каза коя си?
— Е, и коя съм?
— Ти си дъщерята на Едуин Инглиш.
— Предпочитам да се представям като Анабел Инглиш.
Дъфи се засмя. Беше безпомощен.
— Прегледах досието ти, бебчо. Не е особено възбуждащо.
— Така ли мислиш? — Тонът й беше леден. — Надявах се, че ще ме оцениш по достойнство.
— На мнение съм, че за известно време трябва да станеш много внимателна — отвърна й. — Просто мирувай и недей да предприемаш нищо. Не би било зле да напуснеш града за малко.
— А-а, не! — Анабел беше категорична. — Това няма да го направя.
— Добре, но бъди предпазлива занапред.
— Кога ще те видя?