— Откри ли нещо? — попита тя със силно престорен интерес.
Дъфи започна да снове насам-натам.
— Още не — отвърна й, — но съм на път.
— Къде е тоалетната? — надигна се от стола Анабел.
Той се закова на място, след което рязко отметна глава.
— Точно срещу спалнята — насочи я.
— Няма да се бавя.
Дъфи не каза нищо, но я проследи с поглед как влезе в банята и чу как спусна резето на вратата.
Забеляза, че беше оставила чантата си върху масата, приближи се бързо и я грабна. Натисна фалшивия диамант на закопчалката и я отвори. Енергично изпразни съдържанието. Беше обичайната колекция от боклуци, каквато носят повечето жени. Пудриера, табакера, запалка, червило в златна гилза, шишенце парфюм, няколко писма и снопче зелени банкноти. Нищо, което да го заинтригува.
С лека гримаса на раздразнение Уилям наблъска нещата обратно в чантата.
След това подложи стаята на внимателен оглед. Чекмеджетата бяха недокоснати, но видя, че кутията за цигари върху бюфета е била премествана. Ясно си личеше, че бяха нарушени нейните очертани от прахта контури. Дъфи я отвори, но тя беше празна. Занесе я до прозореца и напрегнато се взря в нея. Бръкна вътре с пръсти и лекичко натисна. Дъното на кутията изненадващо подскочи нагоре. В тайника отдолу нямаше нищо. Затвори я и я постави обратно на бюфета.
Анабел се върна в помещението, оправяйки червената си коса с върха на пръстите. Беше абсолютно спокойна. Той й отправи замислен поглед.
— Свърши ли? — запита го тя, като отиде до масата и взе чантата си. — Надявам се, че ще дойдеш да изпиеш с мен чаша кафе?
Дъфи смачка цигарата си в пепелника.
— Дай го! — каза и протегна ръка.
Веждите й се повдигнаха.
— Само не започвай да се държиш като глупак — рече Анабел, В гласа й имаше едва доловима гневна нотка.
Уилям се приближи до нея.
— Хайде! — грубо настоя той. — Дай ми го!
— Какво означава това? — нетърпеливо се врътна тя по посока на вратата.
— Чакай малко, сестричке. Ние двамата трябва да си поприказваме — произнесе Дъфи с безизразен глас.
Анабел му хвърли един поглед през рамо. Очите й вещаеха буря.
— Първо ще се махнем от това място — рече му. — разговаряме, докато си пием кафето.
Дъфи отиде до вратата и я подпря с широкия си гръб.
— Ще разговаряме тук! — отсече той.
Тя вдигна рамене и се подпря на масата.
— Добре, какво има?
— Искам да играеш тази игра по правилата — отвърна й. — До този момент не си спряла да се държиш като празноглавка. Само че ще трябва да осъзнаеш цялата сериозност на положението. Ти и аз сме замесени в убийство. Пред тебе е сладката перспектива да бъдеш опържена на стола, а мене ще ме приберат за съучастничество. Поведението ти е като на акробат, който е паднал на следобедно представление и чака да спуснат завесата. Вразуми се, Червенокоске!
Анабел тропна с крак.
— Всичко това ми е известно — каза тя. — Но каква полза?!
На лицето на Дъфи се появи жестока усмивка.
— Опитваш се да ми пречиш, малката, и го знаеш много добре — рече й. — Ако не бях се забъркал в тази афера, щеше да ми е все едно. Участвам в играта поради две причини. Първата е, че ако те изнудят, вината ще бъде моя, а втората е, че имам да уреждам една малка сметка с Морган. Доста съм сговорчив, когато ми сътрудничат, но в обратния случай ставам страшно проклет.
— Пусни ме да изляза оттук! — произнесе рязко тя със сърдит глас.
Уилям не помръдна.
— Натясно си, сестричке — отвърна. — Има само един начин да се измъкнеш. Можеш да отвориш красивата си уста и да се разкрещиш, като накараш ченгетата да дотичат и да започнат да задават въпроси. Ще прекараш двадесетина сладостни минути, обяснявайки защо си тук и откъде си взела ключа за жилището. След това ще се заловят да търсят Кетли и представи си, че го намерят. Тогава какво?
Анабел го погледна замислено, сетне тънка усмивка накъдри устните й.
— Добре — отстъпи тя. — Да поговорим, щом смяташ, че така трябва.
Дъфи мрачно поклати глава.
— Боже, Боже! — възкликна. — Същинска змиорка си, а? Първо се правиш на много корава, после веднага омекваш. Така доникъде няма да стигнеш, сестричке. Дойде тук, за да потърсиш нещо, и го намери. О’кей, ще споделим находката двамата.